Дъглас Престън - Натюрморт с гарвани

— М-м-м! — Гаспариля изръмжа и се надигна. Погледът му бе див, обезумял. Изригна нов фонтан кървава слюнка.

Пендъргаст се наведе по-близо.

— Всичко вече е наред.

Очите на нещастника се въртяха във всички посоки, без да могат да се фокусират върху Пендъргаст или върху каквото и да било. Когато се спираха, сякаш потреперваха силно, а после отново започваха да шарят насам-натам, като че самият акт на фокусирането бе непоносим.

Пендъргаст улови ръката му.

— Ще се погрижа за теб. Ще те измъкна оттук.

Отдръпна се назад, освети с фенерчето наоколо. Ето го мястото на нападението — на около тринайсет метра северно от лагера. Там е било боричкането, там босите стъпки се смесваха със следите на Гаспариля.

Пендъргаст се изправи и приближи мястото, като го освети. Ето къде бе паднал Гаспариля и оттам в продължение на следващите петнайсет часа бе пълзял на пресекулки до лагера. А там, в далечния край на лагера, бяха отпечатъците на убиеца в мокрия пясък — добре очертани, насочени към реката.

Убиецът, понесъл своите трофеи.

Пясъкът разказваше цялата история.

Пендъргаст се обърна и се взря в обезумелите, неспокойни очи. Не видя нищо: никакъв разум, никаква памет, никаква човечност, нищо, освен самия ужас.

От Гаспариля нямаше да получи отговор; не и сега, а може би — и никога.

Шериф Хейзън влезе в лабораторията в сутерена и се огледа с неохота. И тук се долавяше същата кисела миризма, може би дори още по-гадна от примеса на дезинфектанти и химикали; същите стени от сгуриени блокчета, боядисани в мръсен цвят; същите бръмчащи флуоресцентни светлини. Да се диша през устата също не беше добра идея — хирургическата маска не помагаше, а само добавяше към сместа и миризмата на антисептична хартия. Нуждаеше се не от друго, а от противогаз.

Опита се да извика в паметта си успокояващи звуци и образи: баладите на Ханк Уилямс; вкусът на първия за вечерта „Грейн белт“; как ходеше като хлапе с баща си и с по-големия си брат на Празника на жътвата. Нищо не помогна. Шериф Хейзън потрепери и то не бе само поради миризмата на смъртта.

Отиде в по-светлата част на лабораторията, дадените му дрехи за еднократна употреба зашумоляха. Съдебният лекар вече бе там, облечен като всички в синьо. До лекаря имаше втори човек и въпреки тихия говор, той позна южняшкия акцент — Пендъргаст!

Пендъргаст се бе оказал прав. Ставаше въпрос за сериен убиец. Навярно беше прав и за друго — че убиецът е местен човек. Хейзън не можеше да повярва, не бе поискал да повярва. Беше се смял с глас, когато научи, че Пендъргаст прекарвал часове насаме с Мардж Тийландър, след като знаеше, че старата чиновничка само щеше да му изгуби времето и да го прати за зелен хайвер. Но сега, след това ново убийство, той бе принуден да признае, че съществуват факти, които сочеха, че убиецът е местен. Беше дяволски трудно някой да влезе или да излезе от Медисин Крийк, без да бъде забелязан. Особено нощем, когато чифт фарове в далечината бяха достатъчни, за да приковат хората към прозорците, за да видят кой идва. Не, това не бе работа на някой гастрольор, който бе убил и бе продължил пътя си. Изглежда беше човек, който живееше тук, в Медисин Крийк. Беше невероятно, но така си беше. Някой от града.

Това означаваше, че той познава убиеца.

— А, шериф Хейзън, радвам се да ви видя.

Макхайд кимна учтиво, дори почтително.

Той наистина бе променил отношението си. Вече не бе самият господин Високомерие. Случаят бе станал твърде голям и съдебният лекар можеше да подуши шума около него. За всекиго, готов да скочи веднага във влака, това бе начин да се измъкне от Западен Канзас.

— Шериф Хейзън — кимна Пендъргаст леко.

— Добро утро, Пендъргаст.

Последва кратко мълчание. Трупът лежеше покрит върху количката. Както изглеждаше, съдебният лекар още не бе почнал работата си. Хейзън горчиво съжали, че бе пристигнал толкова рано.

Лекарят се прокашля.

— Сестра Малоун?

Отвън долетя глас:

— Да, докторе.

— Готови ли сме да снимаме?

— Да, докторе.

— Хубаво, пускайте видеото.

— Добре, докторе.

Минаха през формалностите — всеки да съобщи името и занятието си. Хейзън не можеше да откъсне очи от завития труп. Беше го видял на полето, разбира се, но кой знае защо да го види в тази стерилна, изкуствена обстановка, бе по-различно. Беше по-лошо.

Съдебният лекар подхвана чаршафа и бавно и внимателно го вдигна. И ето го подутият Стот, чиято плът буквално се отделяше от костите.