Дъглас Престън - Натюрморт с гарвани

Пендъргаст я гледаше внимателно.

— Добре ли сте, госпожице Краус?

— Забравила съм гуменото си чукче, с което бия кристалните камбани.

Беше на път да се разплаче.

Пендъргаст огледа гората от сталактити.

— Разбирам. Представям си как резонират, когато бъдат почуквани.

Тя кимна.

— На тези сталактити може да се изсвири бетовеновата „Ода на радостта“. Това е кулминацията на тура.

— Колко интересно. Ще трябва да се върна отново.

Уинифред се замисли как да продължи беседата си, но не можа да се сети за нищо. Усети как я обзема засилваща се паника.

— Този град сигурно има много богата история — промърмори Пендъргаст, докато небрежно разглеждаше някакви гипсови пера, проблясващи в поток от отразена светлина.

Уинифред изпита благодарност към него за тази малка помощ.

— О, да.

— И вие знаете голяма част от нея.

— Мисля, че знам почти всичко — отвърна тя.

Почувства се малко по-добре. Предстоеше й втори тур и тя никога повече нямаше да забрави гуменото си чукче. Ужасното убийство я бе объркало доста. Навярно — повече, отколкото си мислеше.

Пендъргаст се наведе, за да разгледа букет кристали.

— Снощи в ресторанта на Мейси се случи странен инцидент. Шерифът арестува едно момиче, казва се Кори Суонсън.

— О, да. Тя създава проблеми от доста време. Баща й избяга, а майка й е сервитьорка на коктейли в „Кандълпин касъл“. — Наведе се напред и заговори шепнешком: — Мисля, че пие. И… се среща с мъже.

— Аха! — поклати разбиращо глава Пендъргаст.

Уинифред се почувства насърчена.

— Да. А казват, че Кори вземала наркотици. Тя ще напусне Медисин Крийк, както много други, и градът ще се отърве. Така е в наши дни, господин Пендъргаст: младите израстват и заминават, за да не се върнат никога повече. Макар да има някои — мога да ги назова по име — които би трябвало да си тръгнат, но стоят. Бръши Джим, например.

На пръв поглед агентът на ФБР разглеждаше внимателно една могилка, формирана от шуплест камък.

— Шерифът изглеждаше много ентусиазиран при арестуването на госпожица Суонсън.

— Не се учудвам. И все пак този шериф е деребей. Така мисля. И бих го казала всекиму. Държи се добре само с един човек — с Тад Франклин, помощника си.

Тя се спря, питаше се дали не бе отишла твърде далеч, но господин Пендъргаст само я гледаше и кимаше съчувствено.

— И синът му също е хулиган. Мисли си, че щом баща му е шериф, може да прави каквото си поиска. Тероризирал гимназията, така чувам.

— Разбирам. А кой е този Бръши Джим, за когото споменахте?

Уинифред поклати глава.

— Най-дискредитираният човек, когото сте виждали — изкудкудяка неодобрително тя. — Живее в едно сметище до „Дийпър роуд.“ Твърди, че е потомък на единствения оцелял от Клането на Медисин Крийк. Бил е във Виетнам, нали разбирате, и това с нещо го е повредило. Повредило е мозъка му. Не бихте могли да видите по-изпаднал екземпляр на човечеството, господин Пендъргаст. — Използва напразно името Божие. Пие Никога не е стъпвал в църква.

— Снощи видях един голям флаг, издигнат на моравата пред църквата.

— Това е за онзи от Канзаския щатски университет.

Пендъргаст я погледна.

— Моля?

— Той иска да посади нов царевичен масив тук. Някакъв експеримент. Спрели са се на два града — на нашия и на Дийпър. Решението трябва да бъде обявено следващия понеделник. Човекът от Канзаския университет трябва да пристигне днес и се готвят да постелят червената пътека пред него. Не че всеки е доволен, разбира се.

— И защо?

— Става дума за царевицата, която искат да изпробват. Нещо била променена. Да ви кажа истината, не разбирам много от това.

— Виж ти, виж ти — рече Пендъргаст и протегна ръката си. — Но аз прекъсвам беседата ви със своите въпроси.

Уинифред си спомни къде бе прекъснала нишката. Закрачи доволна напред и доведе Пендъргаст до ръба на широка, черна дупка, от която извираше по-хладен въздух.

— Това тук е Бездънната яма. Когато дядо я открил, пуснал камък и не го чул да пада на земята.

Тя направи драматична пауза.

— И как тогава е разбрал, че телицата е паднала там? — попита Пендъргаст.

Тя изведнъж изпадна в паника. Ето че и този въпрос не й бяха задавали никога.

— Ами, не знам — отвърна тя.

Пендъргаст се усмихна и махна с ръка.

— Продължете.

Минаха към Басейна на безкрайността, където Уинифред бе разочарована, че той не си пожела нищо — някога хвърлените в него монети носеха добър страничен доход. От Басейна завиха обратно и излязоха в Кристалната катедрала, откъдето започнаха тура. Тя приключи беседата си, ръкува се с Пендъргаст и бе приятно изненадана от щедрия бакшиш. След това бавно го поведе обратно по дървените стъпала към повърхността. Когато стигнаха горе, горещината я удари като с чук по главата. Отново спря.