Дъглас Престън - Натюрморт с гарвани

Спря се, изненадал дори себе си с дълбокото чувство, което вложи в репликите си. Погледът му срещна този на Пендъргаст и това трая сякаш няколко минути. Най-сетне Пендъргаст остави вилицата и заговори по-тихо дори от самия Лъдуиг.

— Моето мнение е, че убиецът е местен човек.

— Какво искате да кажете с това „местен“? Че е от Югозападен Канзас ли?

— Не, че е от Медисин Крийк.

Лъдуиг усети как кръвта се оттича от лицето му. Това бе невъзможно. Той познаваше всички в града. Агентът от ФБР грешеше тотално.

— Кое ви кара да мислите така? — попита едва-едва.

Пендъргаст приключи с месото си и се облегна назад.

Бутна кафето нас грани и взе менюто.

— Как е сладоледът? — попита със слаба, но добре различима нотка на надежда в гласа.

Лъдуиг също отговори съвсем тихо:

— „Нилтона бранд екстра крийм“.

Пендъргаст потрепери.

— Онази тъпотия с прасковите ли?

— От кутия.

— А някакъв пай?

— Не рискувайте.

Пендъргаст остави менюто.

Лъдуиг се наведе напред.

— Десертите не са силната страна на Мейси. Тя е момиче на месото и картофите.

— Разбирам. — Пендъргаст го погледна отново с бледите си очи и заговори: — Медисин Крийк е изолиран като остров в Пасифика. Никой не може да дойде или да замине по пътищата, без да бъде забелязан, а разстоянието до Дийпър, най-близкият град с мотел, през царевичните масиви е двайсет мили. — Направи пауза, усмихна се леко, след това погледна бележника. — Виждам, че не си водите бележки.

Лъдуиг се разсмя нервно.

— Дайте ми нещо, което мога да отпечатам. В града цари едно непреодолимо убеждение — че и убиецът, и жертвата са „външни“ хора. И ние си имаме обичайните беляджии, но, повярвайте ми, нямаме убийци.

Пендъргаст го изгледа с леко любопитство.

— Какво точно означава „беля“ в Медисин Крийк?

Лъдуиг осъзна, че ако искаше да получи информация, трябваше и да даде в замяна. Само че нямаше много за даване.

— Домашно насилие, понякога. Като дойде събота вечер и ние си имаме своята порция от пиянски хулигански действия, незаконни състезания с коли по „Край роуд“. Миналата година имаше взломна кражба в „Гро Бейн“, ей такива неща.

Той замълча. Пендъргаст изглежда очакваше още.

— Дечурлига, които дишат аерозоли, понякога — свръхдоза наркотик. Плюс това винаги са били проблем и нежеланите бременности.

Пендъргаст повдигна вежда.

— Повечето пъти нещата се уреждат, като двамата се оженят. В отминалите времена момичетата биваха отпращани да раждат бебетата си някъде другаде и да ги дадат за осиновяване. Знаете как е в малък град като този, младите хора нямат какво толкова да правят, освен… — Лъдуиг се усмихна като си спомни дните, когато той и жена му учеха в гимназията, как в съботните вечери паркираха край реката и стъклата на колите бяха винаги изпотени… Стори му се толкова отдавна — един отдавна изчезнал свят. Отхвърли спомените от мислите си. — Е — продължи той, — това са белите, които се случват наоколо. Доскоро.

Агентът от ФБР се усмихна, наведе се напред и заговори толкова тихо, че Лъдуиг едва го чуваше:

— Жертвата е идентифицирана, казва се Шийла Суег от Оклахома. Дребна престъпничка и художник менте. Намерили са колата й — скрита в царевицата на пет мили от „Край роуд.“ Изглежда е разкопавала някакви индиански могили в района.

Смит Лъдуиг погледна Пендъргаст.

— Благодаря ви — рече той. Това вече бе нещо по-добро. Това бе повече от троха. На практика бе цяла торта. Почувства как го облива вълна на благодарност.

— И още нещо. Около трупа са били намерени подредени множество старинни стрели на южни шайени, почти в идеално състояние.

На Лъдуиг му се стори, че Пендъргаст го наблюдава много напрегнато.

— Това е изключително — отвърна той.

— Да.

Прекъсна ги неочакван шум навън, накъсван от висок, протестиращ глас. Лъдуиг погледна към улицата и видя, че шериф Хейзън бе подкарал по тротоара към офиса си момиче в девическа възраст. То се съпротивляваше дръзко, забиваше пети, дърпаше белезниците си и лакираните й в черно нокти прорязваха въздуха. Той веднага я позна — беше прекалено очевидно по късата черна кожена пола, светлата кожа, яката с шипове, косата, боядисана в светлоотразителен червен цвят и проблясъците на втъкнати на най-различни места обеци. Един пронизителен вик успя да проникне в ресторанта на Мейси — „Любител на понички, лентяй, дето ще пукнеш от рак заради цигарите“ — преди шерифът да я вкара през вратата на офиса и да я затръшне подире си.