Дъглас Престън - Натюрморт с гарвани

Тя наклони чинията под носа на агента.

— Ето. И мога да ви уверя, че никъде няма да намерите равно на него оттук до Денвър.

Мъжът огледа стека, след това взе ножа и вилицата си и отряза тлъстинката от едната му страна. После й върна чинията.

— Ще ви бъда много благодарен, ако го смелите с месомелачка среден размер.

Лъдуиг затаи дъх. Да смелиш филе миньон в месомелачка? Как ли щеше да реагира сега Мейси? Той буквално не дишаше.

Мейси се бе вторачила в агента от ФБР. В ресторанта цареше пълна тишина.

— И как ще искате да бъде приготвен вашият… ъ-ъ-ъ… хамбургер?

— Суров.

— Искате да кажете силно недопечен?

— Имам предвид суров, ако обичате. Моля донесете ми го с едно сурово яйце с черупката, както и ситно нарязан чесън и магданоз.

— Със сусамено или с обикновено хлебче?

— Без хлебче, благодаря.

Мейси кимна, обърна се и само след един поглед през рамо отнесе чинията в кухнята. Лъдуиг я изгледа, изчака малко и тогава направи своя ход. Пое дълбоко дъх, взе си кафето и прекоси ресторанта, за да се изправи пред агента. Мъжът вдигна глава и фиксира продължително Лъдуиг с хладните си и изключително светли очи.

Лъдуиг протегна ръка.

— Смит Лъдуиг. Редактор на „Край каунти куриър“.

— Господин Лъдуиг — разтърси протегнатата ръка мъжът. — Казвам се Пендъргаст. Моля седнете. Бяхте на пресконференцията тази сутрин. Трябва да кажа, че зададохте няколко много смислени въпроса.

Лъдуиг се изчерви от неочакваната похвала и отпусна скърцащите си и не особено млади кокали на отсрещната пейка.

Мейси се появи на летящата врата на кухнята. В едната си ръка носеше чиния с току-що смляното филе, а в другата — чиния с останалите съставки и яйце в чашка. Постави двете чинии пред Пендъргаст.

— Нещо друго? — попита тя. Изглеждаше поразена — и кой не би бил, помисли си Лъдуиг, ако го накарат да смели такова хубаво парче от филето в месомелачка?

— Това е всичко, благодаря ви много.

— Целта ни е да удовлетворяваме клиентите.

Мейси се опита да се усмихне, но Лъдуиг видя, че бе напълно сразена. Това бе нещо, напълно чуждо на натрупания й опит.

Лъдуиг — и целият ресторант — наблюдаваха как Пендъргаст поръси със ситно нарязания чесън суровото месо, добави сол и черен пипер, счупи отгоре му яйцето и внимателно смеси съставките. След това оформи с вилицата си една приятна могилка, поръси я с магданоз и се облегна да се наслади на работата си.

Лъдуиг изведнъж се сети:

— Стек тартар? — попита и кимна към чинията.

— Да, точно така.

— Гледах по Фуд нетуърк някой да го приготвя. И как е?

Пендъргаст деликатно поднесе вилицата към устатата си и задъвка с притворени очи.

— Единственото, което му липсва, е „Леовил Поафере“, реколта 97-а.

— Но трябваше наистина да пробвате шницела — продължи Лъдуиг, снишавайки глас. — Мейси си има и силни, и слаби страни, но шницелът е от силните. Дяволски добър е всъщност.

— Ще го имам предвид.

— Откъде сте, господин Пендъргаст? Не мога да определя по акцента.

— От Ню Орлийнс.

— Какво съвпадение! Веднъж бях там за Марди Грас 6 6 Празник, равнозначен на нашите „Заговезни“. Б.пр. .

— Блазе ви. Аз самият никога не съм присъствал на него.

Лъдуиг замълча със замръзнала усмивка на лице, питаше се как да подкара разговора към по-уместна тема. Около тях шумът на разговорите отново достигна обичайното си ниво.

— Това убийство наистина ни разтърси — рече той, като сниши още тона си. — Никога в сънливия малък Медисин Крийк не е случвало нещо подобно.

— Случаят наистина има атипични аспекти.

Изглежда Пендъргаст не кълвеше. Лъдуиг опразни чашата си с кафе и я вдигна над главата си.

— Мейси! Още едно!

Мейси дойде с каничката и с още една чаша.

— Трябва да се научиш на някои маниери, Смит Лъдуиг — рече тя, допълни чашата му и наля и на Пендъргаст. — Човек не бива да крещи така и на майка си.

Лъдуиг се ухили.

— Мейси ме учи на добри маниери от двайсет години насам.

— Но това е загубена кауза — каза Мейси, докато се извръщаше да си върви.

Подходът с безсмислените приказки се провали. Лъдуиг реши да опита направо. Извади от джоба си журналистическия бележник и го постави на масата.

— Имате ли време за няколко въпроса?

Пендъргаст го погледна е пълна вилица сурово месо, на половината път към устата му.

— Шериф Хейзън би предпочел да не говоря с пресата.

Лъдуиг още намали тона си.

— Но аз се нуждая от нещо за утрешния брой. Хората са възбудени. Изплашени са. Имат правото да знаят. Моля ви.