Дъглас Престън - Натюрморт с гарвани

— Точно така, Брад — отвърна Кори, без да се обръща. — Всеки път като залезе луната се къпя в кръвта на новородено агне и произнасям Клетвата на деветте порти, след което викам Луцифер да ти попари пишката. Ако имаш такава.

Това предизвика нов приглушен кикот на приятелите на Брад, но самият Брад не се присъедини към тях.

— Кучка — прошепна той. Пристъпи крачка напред и сниши още тона си: — Я се погледни. Сигурно се мислиш за много готина, дето си се облякла в черно. Е, не си готина. Ти си неудачница. И се обзалагам, че този път май не лъжеш. Обзалагам се, че наистина извършваш нощем тези малки животински убийства. Или се онождаш с животинките — изхили се тихо той. — Защото никой мъж никога не би чукал изрод като теб.

— Ако видя някой мъж наоколо, ще ти се обадя — отвърна Кори.

Тя чу как вратата към вътрешните помещения се отвори и изведнъж настъпи тишина. Заговори шерифът и тонът му бе нисък, спокоен и изпълнен със заплаха:

— Брад? Какво си мислиш, че правиш тук?

— О, здравей, татко. Просто си говорехме тук с Кори и толкоз.

— Така ли?

— Точно така.

— Я не ме будалкай. Знам какво точно правехте.

Последва напрегнато мълчание.

— Ако още веднъж тормозите моя арестантка, аз сам ще ви издам заповедите и ще ви окошаря. Чухте ли ме?

— Да, татко.

— А сега изчезвай от тук — ти и твоите приятелчета. Закъснелите сте за мелето.

Чу се тътренето на гузни подметки, докато Брад и приятелите му излизаха от помещението с килиите.

— Добре ли си, Суонсън? — попита сърдито шерифът.

Кори игнорира въпроса му. Скоро след това вратата се затвори и тя остана отново сама, вслушана в телевизора и гласовете във външния офис. Опита се да успокои дишането си, да забрави казаното от Брад. Още една година и тя щеше да напусне този град на неудачници, тази шибана столица на Канзас. Само още една година. И след това — довиждане, Медисин шибан Крийк. За хиляден път си помисли, че ако не се бе провалила в десети клас, отдавна щеше да е заминала. Е, нямаше смисъл да мисли за това.

Вратата на външния офис иззвънтя отново. Някой бе дошъл. Във външния офис започна разговор. Дали бе Тад, заместник-шерифът? Или майка й, както никога — трезвена? Но не, новодошлият говореше толкова тихо, че Кори не можеше да разбере дори дали бе мъж или жена. От друга страна, тонът на шерифа стана по-твърд, ала Кори не можеше да дочуе думите му поради бучащия телевизор.

Най-накрая чу стъпки, които влязоха в задната част.

— Суонсън?

Беше шерифът. Чу го да дръпва силно от цигарата си и подуши свежия дим. Загракаха ключове, чу се изщракване и килията й бе отворена.

— Излизай оттам.

Тя не помръдна. Тонът на Хейзън бе особено плътен. Беше вбесен.

— Някой току-що ти плати гаранцията.

Тя още не помръдваше. Дочу другия глас. Беше нисък и мек, с непознат акцент.

— Госпожице Суонсън? Свободна сте да си вървите.

— Кой сте вие? — попита тя, без да се обръща. — Мама ли ви праща?

— Не. Аз съм специален агент Пендъргаст от ФБР.

Господи! Беше онзи ужасен на вид мъж, облечен като погребален агент, когото бе забелязала в града.

— Нямам нужда от вашата помощ — сопна се тя.

С глас, все още плътен от раздразнение, Хейзън се обърна към Пендъргаст:

— Може би по-добре щеше да е да спестите парите си и да стоите настрани от делата на местните правоохранителни органи.

Ала Кори бе завладяна пряко себе си от любопитство. След малко попита:

— Каква е уловката?

— Ще говорим за това навън — каза Пендъргаст.

— Значи има уловка. Мога да си представя каква ще е, перверзнико!

Шериф Хейзън избухна в смях, който премина в тютюнджийска кашлица.

— Пендъргаст, аз какво ти казах!

Кори си стоеше свита на леглото. Питаше се защо ли този Пендъргаст й предлагаше да я измъкне срещу гаранция. Ясно беше, че Хейзън не харесваше много-много Пендъргаст. Спомни си една фраза: врагът на твоя враг е твой приятел. Изправи се и се огледа. И ето го — погребалният агент бе скръстил ръце и я гледаше умислен. Дребният булдог Хейзън стоеше до него със спуснати ръце, с лъснал скалп под оредяващата, късо подстригана по военному коса, с червен обрив на лицето от бръсненето.

— Значи мога да стана и да си вървя, така ли? — попита тя.

— Стига да пожелаете — отвърна Пендъргаст.

Тя се изправи, мина покрай агента от ФБР и покрай шерифа и се запъти към вратата.

— Не си забравяй ключовете от колата — извика й Хейзън.

Тя спря до вратата и протегна ръка. Шерифът стоеше там и ги люлееше на пръста си. Не понечи да й ги подаде. Тя пристъпи напред и ги сграбчи.