Дъглас Престън - Натюрморт с гарвани

Старата дама седеше с наведена глава, без да каже нищо. На Кори й дожаля за нея. Спомни си историите за това колко строг бил баща й; как я биел и при най-малкото нарушаване на собствените му византийски и взаимно противоречащи си правила; как плачещото момиче било затваряно на най-горния етаж на къщата дни наред. Бяха стари истории и хората винаги ги завършваха с удивено поклащане на главите и с коментара: „И въпреки всичко тя е толкова мила стара дама. Може би пък тези неща никога да не са се случвали“.

Пендъргаст продължаваше да крачи из стаята, като поглеждаше от време на време към Уинифред Краус.

— Малкото примери, които имаме за деца, израсли по такъв начин — Детето вълк от Авейрон, например, или случая с Джейн Д., затворена в избата през първите четиринайсет години от живота си от майка й шизофреничка, показват, че се нанасят масивни и неотвратими неврологични и психологични поражения чрез лишаването от нормалния процес на социализация и развитие на езика. При Джоб нещата са стигнали дори още по-далеч: той е бил лишен от самия свят.

Уинифред изведнъж зарови лице в дланите си и се залюля.

— О, горкото ми малко момче — ридаеше тя. — Моят малък Джоби…

В стаята бе тихо, ако се изключат тихите ридания на възрастната жена: „Горкичкото ми момченце, моят малък Джоби…“

Кори дочу далечен вой на сирена. След малко фаровете на пожарна кола светнаха през строшените стъкла на прозорците върху стените и пода. Чу се свирене на спирачки, една линейка и патрулка спряха до къщата. Затръшнаха се врати, тежки стъпки изтрополяха върху верандата. Вратата се отвори и в стаята влезе снажен пожарникар.

— Ей, добре ли сте тук, бе хора? — попита той със сърдечен тон. — Най-сетне разчистихме пътищата и…

Той замлъкна като видя окървавения Хейзън, ридаещата старица, закопчана с белезници за стола, и останалите — изпаднали във вцепенение от шока.

— Не — отвърна тихо Пендъргаст. — Не сме добре.

Слънцето висеше над Медисин Крийк, Канзас, като истинска благословия. Бурята бе пречупила горещата вълна; небето бе свежо, с едва доловимия оттенък на есента. Оцелелите в бурята царевични полета бяха ожънати и градът се чувстваше освободен от клаустрофобичното си бреме. Мигриращи врани прелитаха със стотици над къщите, спускаха се в нивите и кълвяха последните кочани сред стърнищата. В края на града се издигаше островърхата кула на лютеранската църква, тънка бяла стрела на фона на зелено и синьо. Вратите й бяха отворени широко и отвътре се носеха звуците на вечерня.

Недалеко оттам Кори лежеше на разхвърляното си легло и се опитваше да дочете „Отвъд ледовата граница“. В двойната каравана бе тихо, прозорците бяха отворени за приятния полъх на вятъра. Пухкави облачета се носеха в небето и влачеха сенките си върху „обръснатите“ полета. Прелисти една страница, после втора. Откъм църквата се чуха звуците на орган — началото на „Чудния спасител“, последвани от тихото пеене, в което над всички гласове се извисяваше чуруликането на Клик Расмусън.

Кори се заслуша и лека усмивка изви устните й. Това щеше да бъде първата служба, водена от онзи млад нов проповедник — пастор Тредуел — с когото градът вече толкова се гордееше. Усмивката й се разтегли още, когато си спомни историята, която й бяха разказали, докато още лежеше в болницата: как Смит Лъдуиг — бос, охлузен и натъртен, се появил, тътрейки се от царевицата, където лежал в безсъзнание, с мозъчно сътресение почти два дни, и отишъл право в църквата, където тъкмо вървяла собствената му заупокойна служба. Дъщерята на Лъдуиг, която била поръчала литургията, припаднала. Но никой не бил изненадан повече от самия пастор Уилбър, който спрял по средата цитата си от Суинбърн и се строполил от апоплектичен припадък, сигурен, че е видял призрак. Сега Уилбър се възстановяваше някъде далеч и Лъдуиг също оздравяваше бързо, като пишеше в болничното си легло първите глави на книга за срещата си с убиеца от Медисин Крийк, който не взел нищо друго, освен обувките му, и, навярно, смятайки го за мъртъв, го оставил в нивята.

Тя остави книгата настрани и се обърна по гръб, зазяпа се през прозореца в шествието на облаците. Градът правеше всичко по силите си да се завърне към нормалния живот. Играеха се предварителните срещи по футбол, а училището щеше да започне след две седмици. Носеше се слух, че КЩУ решил да разположи опитното си поле някъде в Айова, ала това не бе голяма загуба. Всъщност бе избавление: Пендъргаст изглежда смяташе, че Дейл Естръм и Фермерската кооперация имаха право за опасностите от генетичните промени. Във всеки случай на хората едва ли можеше да им пука по-малко, след като градът бе оживял с присъствието на хора от управлението на Националните паркове, на специалисти по пещерите, екип от „Нешънъл джиографик“ и закоравели пещерняци — всички горящи от нетърпение да хвърлят едно око на пещерната система, която бе наречена най-голямата, открита в Америка, след Карлсбадските пещери. По всичко личеше, че градът е на прага на нова епоха, която щеше да донесе на всички ако не богатство, то поне доходи. Времето щеше да каже.