Дъглас Престън - Натюрморт с гарвани

Куфарът скоро бе готов. Кори го мушна отново под леглото, легна и мигновено заспа.

Събуди се от неподвижността на нощта. Навсякъде бе тъмно. Седна, огледа се уморено. Нещо я бе събудило. Не можеше да бъде майка й, тя бе нощна смяна в клуба и…

Точно под прозореца й се чу гъргорене, бръщолевене, лек удар. Умората й мигновено изчезна, прогонена от страха.

А след това се чу плясък и съскане, а по стената на караваната леко забарабаниха капки вода.

Погледна часовника — беше два часът. Тръшна се отново в леглото и едва не се разсмя от облекчение. Този път наистина бе оросителната система на господин Дейд.

Стана да затвори прозореца. Спря се за миг да вдиша хладния въздух, да усети свежата миризма на мокра трева. След това се зае да дръпне плъзгащия се прозорец.

Изведнъж една ръка се протегна от мрака, улови ръба на прозореца и й попречи да го затвори. Беше окървавена, със счупени нокти.

Кори отдръпна ръце от прозореца и отстъпи безмълвна.

В рамката на прозореца се появи бяло, с форма на луна лице: издраскано, изпорязано, изпоцапано с мръсотия и кръв, с рядка брадица и странна, детинска пухкавина. Ужасната ръка бавно дръпна прозореца и го отвори напълно. Понесе се ужасна воня — още по-ужасна заради спомените, които предизвика — и изпълни ноздрите и.

Кори отстъпи към вратата и с безчувствени пръсти потърси клетъчния телефон в джоба си. Намери го, натисна два пъти бутона „Send“, за да избере последния набиран номер. Номерът на Пендъргаст.

С рязко движение огромната ръка изтръгна евтината алуминиева рамка на прозореца, строшавайки стъклото.

Кори се обърна и изтича от стаята си, профуча през коридора с боси нозе, прекоси всекидневната към…

Входната врата се отвори с трясък. И там се появи Джоб. Джоб, все още жив — едното му око бе извадено и от него се процеждаше жълтеникава течност, детското му облекло бе изпокъсано и мръсно, изпъстрено със спечена кръв, косата — сплъстена, а кожата — жълтеникава. Едната му ръка висеше счупена и безполезна, но другата бе протегната към нея.

М-ъ-ъ-ъ-х!

Той пристъпи крачка напред с изкривено от ярост лице и вонята му изпълни стаята.

— Не! — изпищя тя. — Не, не, махни се…!

Той пристъпи, размахал ръце, и нададе нечовешки рев.

Кори се обърна и хукна обратно по коридора към стаята си, чувайки тежките му стъпки из коридора. Успя да затръшне вратата и пусна резето, ала той премина през нея с оглушителен трясък и залепи тънкия й шперплат на стената. Без да се замисли, тя плонжира с главата напред през прозореца, претърколи се върху парчетата стъкло и мократа трева, изправи се и спринтира към града. Чу зад себе си трясък, рев на недоволство, нов трясък. В караваните около нея започнаха да палят лампите. Тя хвърли поглед назад и видя ревящия Джоб, който буквално изпълзяваше от прозореца й, разкъсвайки обшивката му.

Ако успееше да стигне до главния път, можеше и да извади късмет. Кори препусна през парка с караваните. Вратата бе само на неколкостотин метра от нея.

Чу рев и хвърли поглед встрани, за да види приведената и ранена фигура да тича през тревата с ужасяваща скорост и да й отрязва пътя към града.

Тя се напрегна, пое дълбоко въздух, ала сега той тичаше косо към нея, като не й остави друга възможност, освен да завие обратно към дъното на парка, към мрака на голите поля. Бръкна в джоба си и извади телефона, притисна го към ухото си, както бягаше.

— Идвам, Кори, идвам веднага.

— Той ще ме убие, моля…

— Ще пристигна колкото е възможно по-скоро заедно с полицията. Тичай, Кори. Тичай.

Тя тичаше с все сили, прескочи задната ограда и влетя в нивите, острите царевични пънчета раздираха кожата на босите й крака.

Мъх! Мъх! М-ъ-ъ-ъ-х!

Джоб тичаше зад нея, скъсяваше разстоянието със странна, животинска, маймунска походка, подпирайки се на кокалчетата на здравата си ръка. Тя продължи да бяга с надеждата, че той може да се умори, да се откаже, болката му да надделее — ала той продължаваше с мъчителен рев.

Тя удвои усилията си, дробовете й пламнаха. Нямаше полза. Той я настигаше, постепенно я настигаше. Щеше да я улови. Независимо колко бързо тичаше, щеше да я улови.

Не…

Какво можеше да направи? Нямаше начин да стигне до реката. А и да стигнеше, какво от това? Тя се отдалечаваше от града, тичаше наникъде. Пендъргаст нямаше да пристигне навреме.

М-ъ-ъ-ъ-х! М-ъ-ъ-ъ-х!

Чу в далечината вой на сирена. Това само потвърждаваше, че Пендъргаст бе прекалено далеч. Беше сама. Той щеше да я застигне, да я улови изотзад и да я убие.