Дъглас Престън - Натюрморт с гарвани

Би могла… какво?

… Кога щеше да се върне той?

Кори потрепери — тръпка, която заплашваше да стане непреодолима. През целия си досегашен живот не се бе чувствала толкова вкочанена, мокра, изтръпнала от студ. Вонята проникваше навсякъде и тя я усещаше с езика си, с ноздрите си.

Съсредоточи се върху въжето.

Търкаше, подхлъзваше се, отново се поряза и, ридаейки силно, продължи да търка, да натиска все по-силно и по-силно. Вече съвсем не чувстваше пръстите си, ала това само я караше да търка по-силно.

Но дори да се освободеше, какво щеше да прави без светлина? Нямаше нито кибрит, нито запалка. А и да разполагаше със светлина, той я бе отнесъл толкова навътре в пещерите, че тя се питаше дали изобщо би могла да намери изхода.

Стенейки, тя отново и отново притискаше въжето към острия ръб. Колкото и да бе странно, самата безнадеждност на положението вливаше нови сили в крайниците й.

Изведнъж ръцете й се освободиха.

Тя се отпусна назад задъхана, опитваше се да поеме въздух. Болката я връхлетя с хиляди иглички, забити в дланите й пръстите й. Усети как кръвта вече по-свободно се лееше по кожата й.

Опита се да размърда пръстите си, но безуспешно. Изстена и се обърна на хълбок, след което лекичко заразтърква дланите си. Опита се отново да помръдне пръсти и този път имаше известна реакция. Животът се завръщаше в тях.

Бавно и болезнено се изправи до седнало положение. Опипа краката си и намери въжетата около глезените си. Бяха завързани по най-невероятен начин — въжето се усукваше на няколко пъти около тях, завързано с половин дузина груби, но здрави възли. Опита се да ги развърже, задъха се болезнено и ги пусна. Може би щеше да успее да ги среже на острата скала, която бе използвала за ръцете. Потърси я…

Но някакъв шум я прекъсна. Спря, обзета отново от страха.

Той се връщаше.

Чуваше сумтящите плашещи звуци, които отекваха в стените на пещерата — не идваха отдалеч. Онзи сякаш носеше нещо. Нещо тежко.

У-уф!

Тя бързо скри ръце зад гърба си, легна на студения под и не помръдна. Макар да бе тъмно като в рог, не искаше да рискува той да види, че се е развързала.

Тътренето на крака се чуваше по-наблизо. В мрака изведнъж нахлуха нови дразнещи миризми: на кръв, на жлъчка, на повръщано.

Лежеше абсолютно неподвижна. Беше толкова тъмно, а и той може би бе забравил за нея.

Чу се шум от влачене, нещо издрънча — може би ключове. А после нещо тежко се стовари върху пода на пещерата току до нея. Вонята изведнъж стана още по-силна.

Тя едва сподави писъка, който се надигна в гърлото й.

А после той започна отново да си тананика и да си говори сам. Чу се подрънкване на метал, дращенето на кибритена клечка и изведнъж — светлина — едва забележима, слаба, но въпреки това — светлина. В един миг Кори забрави за всичко — за болката, за отчаяното си положение — усещаше само как душата й се бе устремила към слабата, жълтеникава светлинка. Изглежда се процеждаше между пукнатините на странен на вид фенер — много стар, с плъзгащи се стени от ръждясал метал. Светлината бе поставена така, че той да остане в сянка — тъмен, движещ се силует, сив на фона на черното. Изчезна зад един ъгъл, правеше нещо в някаква ниша, тананикаше си и си говореше.

Значи в крайна сметка и той се нуждаеше от светлина — макар и съвсем слаба.

Но щом можеше да свърши толкова много в пълна тъмнина — да я докара тук, да я завърже — за каква ли работа му трябваше светлината?

Кори не искаше да следва този ход на мисли. Лесно беше да го стори: инстинктивното облекчение от светлината я накара да се чувства ленива, отпусната. Част от нея искаше да се откаже, да се предаде. Огледа се. Колкото и да бе слаба светлината, тя се отразяваше сякаш от милиони кристални точици, идваше сякаш отвсякъде или от никъде.

Зачака, неподвижна, очите й да свикнат с полумрака.

Намираше се в малка пещера. Стените й бяха покрити с перести бели кристали, които блещукаха на слабата светлина на фенера, от тавана висяха безброй сталактити. От всеки се спускаше по някакъв странен орнамент от дърво или кост, завързани с връв. Погледът й ги обикаля дълго, без да може да ги разбере. Накрая се спусна бавно по стените и стигна до пода.

До нея лежеше труп.

Сподави вика си. Отново я обля вълна на ужас и страх. Как можа самото облекчение от факта, че вижда, че тъмнината не е пълна, да й позволи да забрави, дори за миг, че…?

Затвори очи. Ала появилият се отново мрак бе още по-лош. Тя трябваше да узнае.