Дъглас Престън - Натюрморт с гарвани

Тад усети вълна на раздразнение. Точно в такава нощ да решат да правят щуротии. Мина през отворената врата, като вдигаше колкото бе възможно повече шум, и освети приемното помещение.

— Полиция! — извика с най-строгия си глас. — Моля, представете се.

Единственият отговор бе ехото на собствения му глас, което идваше от мрака.

Закрачи предпазливо, осветявайки надясно и наляво, излезе от разтоварния район и пое по металната пътечка към същинската кланица. Беше много тъмно и миришеше силно на хлор; докато минаваше под една преграда, по-скоро почувства, отколкото видя, че таванът се издигна много високо. Спря се и освети с фенерчето конвейерната лента, която се виеше като змия из предприятието — напред-назад, нагоре-надолу, поне на три различни нива. Излизайки в началото от малко, облицовано с фаянсови плочки помещение до района за зашеметяване, „линията“ минаваше през няколко самостоятелни конструкции — сгради в самата сграда — „Попарването“, „Оскубването“ и „Измиването“. Тад помнеше имената им от предишни свои идвания. Подобни неща не се забравят лесно.

Извърна се и отново освети облицованото с плочки помещение. То бе първото в кланицата, наричано „Кървавата стая“. Вратата бе открехната.

— Полиция! — извика повторно и пристъпи няколко крачки напред. Вятърът отвън му отвърна едва доловимо.

Тад прехвърли фенерчето в лявата си ръка, разкопча кобура и положи длан върху пистолета си. Не че имаше нужда от това, разбира се. Но въпреки това му подейства окуражително.

Обърна се и отново освети наоколо, докосна лъскавата конвейерна линия, тръбите и шланговете за високо налягане, които се виеха нагоре по боядисаните в сиво стени. Кланицата бе обширна, пещерообразна и лъчът му проникваше едва на една трета от дълбочината й. Ала беше тихо и, доколкото той можеше да види, определено пусто.

Тад почувства неочаквано облекчение. Хлапетата навярно бяха избягали, още щом бяха видели патрулката.

Погледна часовника си — беше почти девет и четвърт. Хейзън вече трябва да бе пристигнал в шерифския офис и се приготвяше за рейда в десет. Тад бе влязъл и не бе открил нищо. Ако останеше още, само щеше да изгуби време. Ще провери дома на Смит Лъдуиг и ще се връща.

И точно когато се обърна да си върви, чу шума.

Спря се и се вслуша. Ето го отново: някакъв кикот или цвилещ смях. Идваше май от „Кървавата стая“, странно изкривен от стоманения под и облицованите с плочки стени.

Господи, хлапаците се криеха там.

Светна с фенерчето през отворената врата. Конвейерната лента се появи от широкия люк над вратата, увисналите куки намигаха на лъча и хвърляха жестоки изкривени сенки върху входа.

— Добре — рече той, — излизайте оттам. Всички.

Ново изсумтяване.

— Ще броя до три и ако не излезете, ще си имате сериозни неприятности, обещавам ви го.

Беше глупаво да си губи времето така по време на предупреждение за торнадо. Този път щеше да им предяви обвинения. Несъмнено бяха малките хулигани от Дийпър, вече бе сигурен в това.

— Едно.

Никаква реакция.

— Две.

Изчака, но от полуотворената врата не се чу нищо.

— Три.

Тад се придвижи бързо и решително към вратата, стъпките му кънтяха върху облицования лъскав под. Ритна вратата, която избумтя кухо и ехото се понесе из целия обширен интериор на кланицата.

Застана с разтворени крака и освети „Кървавата стая“, лъчът се отразяваше от полираната стомана, от кръглия отвор на канала в средата на пода, от блестящите плочки.

Празно. Отиде в средата на помещението и застана там. Обгърна го миризма на белина.

Точно тогава се чу издрънчаване отгоре и Тад бързо вдигна лъча на фенерчето. Неочакван, силен шум, дрънкане на метал. Висящите от конвейерната лента куки се разлюляха силно и фенерчето му улови само някаква тъмна сянка, която бързо изтича по линията и изчезна през люка над вратата.

— Ей! Ти!

Тад изтича обратно до вратата и спря. Освети с фенерчето. Нищо, освен люлеенето и дрънченето на линията, която чезнеше в мрака.

Този път — никаква снизходителност, никакъв мек подход. Тад щеше да арестува тези хлапаци и да им даде урок.

Задържа лъча на фенерчето за по-дълго върху линията. Все още се люлееше и дрънчеше, изглежда хлапаците се бяха изкатерили по нея и бяха преминали през завесата от пластмасови престилки в следващото помещение — твърде голям стоманен контейнер. „Попарването“.

Тад тръгна напред колкото можеше по-безшумно. Пластмасовите престилки пред входа на „попарителя“ все още се люлееха слабо.