Дъглас Престън - Натюрморт с гарвани

Бинго.

Тад заобиколи. Там пластмасовите престилки бяха неподвижни.

Беше спипал хлапаците вътре.

Отстъпи назад и освети входа и изхода на помещението. Заговори невисоко, но твърдо:

— Слушайте: вече и без това си имате големи неприятности за взлома и незаконното проникване. Но ако не излезете веднага, ще бъдете обвинени в съпротива при арест и още много други неща. Този път няма да има пробации и общественополезен труд. Разбрахте ли?

В първия миг последва мълчание, а после — тих шепот от вътрешността на „Попарителя“.

Тад се наведе напред да чуе.

— Какво беше това?

Още шепот, който се превърна в някакъв напевен звук. Освен това се чуваше някакво бебешко бърборене, сякаш някой бе изплезил езика си между издадени напред устни.

Хлапаците му се подиграваха.

В изблик на гняв и унижение Тад ритна „попарителя“. Той изкънтя кухо и екотът се понесе в невидимото огромно помещение на кланицата.

— Излизайте от там!

Тад пое дъх, после още веднъж. А след това бързо се наведе и мушна глава през пластмасовите престилки на „Попарителя“, като внимаваше да не се удари в куките, които висяха от конвейерната лента. Докато осветяваше вътрешността на металната кутия, зърна с периферното си зрение някакъв силует, който се изкатери по лентата и излезе през процеп в отсрещната стена. Видя му се учудващо голям и тромав — може би бе видял застъпващите се силуети на две бягащи момчета. Ала, от друга страна, нямаше нищо тромаво в скоростта, с която силуетът избяга. В тъмното отвъд полезрението му сянката скочи от конвейера, чу се изтопуркване, след което — бърз тропот на бягащи крака към дъното на кланицата.

— Спри! — извика Тад.

Заобиколи „Попарителя“ и хукна в гонитба, жълтото кръгче на фенерчето му подскачаше пред него. Тъмният силует подмина „Оскубвача“ и се заизкачва по аварийна стълба към „Залата за изкормване“, изтича по повдигнатата платформа и изчезна зад дебел сноп хидравлични шлангове.

— Спри, по дяволите! — изкрещя Тад в тъмнината. Изкатери се по стълбата вече с изваден пистолет и тръгна по металната пътечка.

Докато минаваше покрай снопа шлангове, нещо проблесна в полезрението му и в следващия миг върху ръката му се стовари страхотен удар. Той изкрещя от болка и изненада. Фенерчето изхвърча от ръката му, издрънча върху платформата, завъртя се и падна от нея. Когато се удари в бетонния под, се чу силен трясък.

Отвън се носеше воят на вятъра, по покрива почукваше градушка.

Тад приклекна, насочил в тъмнината оръжието си, а болката пронизваше цялата му ръка от китката до лакътя. Господи, как го болеше. Не можеше да свие юмрука си, пръстите му бяха неподвижни, а болката сякаш продължаваше да се засилва и да се засилва, докато накрая не пламна цялата му ръка.

Този кучи син бе счупил ръката му! И то — лошо. С един-единствен удар. Тад сподави един стон, стисна зъби.

Слушаше напрегнато, ала не се чуваше нищо друго, освен бурята, която вилнееше отвъд сгуробетоните блокчета.

Това изобщо не бе някакво шибано хлапе.

Гневът, който го бе обзел, унижението — тях вече ги нямаше. Болката и внезапната тъмнина се бяха погрижили за това. Сега Тад искаше само едно — да излезе от тук.

Напрегна се да види нещо в тъмнината, опита се да си припомни накъде да тръгне. Предприятието бе огромно и без светлина щеше да бъде много трудно да намери изход. Може би трябваше да остане тук, притаен и неподвижен, докато не дойде електричеството?

Не. Не можеше да остане тук. Трябваше да върви, да тича нанякъде. Накъдето и да е.

Махай се. Просто се махай.

Изправи се с изваден пистолет, строшената му ръка бе увиснала, и се опита да намери пътя опипом с крака — към стълбата; не смееше да диша, ужасен от мисълта, че всеки миг от мрака можеше да го връхлети нов удар. Една стъпка, три, пет…

В тъмното лакътят му се удари в нещо.

Предпазливо протегна ръката с пистолета и докосна някаква повърхност — груба и люспеста. Дали бяха шланговете за високо налягане? Но на пипане не приличаше на шланг. Беше нещо друго.

Ала нямаше какво друго да е, не и тук, високо в „Зоната за изкормване“.

Прехапа устна, за да потисне стон, предизвикан от ужаса.

Само тъмнината го караше да действа така. Не бе свикнал на пълна тъмнина. Ако стреляше, може би щеше да види достатъчно, за да се ориентира. Един изстрел към тавана нямаше да навреди никому.

Вдигна пистолета си и стреля.

Краткият отблясък разкри фигура, която стоеше до него, гледаше го и му се усмихваше. Образът бе толкова неочакван, толкова странен и ужасяващ, че Тад дори не можа да изкрещи.