Дъглас Престън - Натюрморт с гарвани

Пендъргаст спря на алеята на Кори. Колата й я нямаше. Излезе от ролса, бързо притича до вратата и почука.

Никакъв отговор. Караваната бе тъмна.

Почука отново, този път — по-силно.

Вътре се чу тъп звук, видя се движението на лъч на фенерче. Един глас извика:

— Кори? Ти ли си? Загази го яко, млада госпожице.

Пендъргаст бутна вратата; тя се открехна с няколко сантиметра, но бе спряна от верига.

— Кори! — изписка гласът. Появи се лицето на жена.

— ФБР — каза Пендъргаст и показа значката си.

Жената се взря в него изпод тежките си клепачи. Наполовина изпушена цигара висеше от изпоцапаните й с руж устни. Тя мушна фенерчето в процепа и светна право в очите му.

— Търся госпожица Суонсън — рече Пендъргаст.

Съсипаното лице продължи да го гледа, докато от процепа излетя облак дим.

— Няма я — отвърна жената.

— Аз съм специален агент Пендъргаст.

— Знам кой си — рече жената. — Ти си онзи плужек от ФБР, който се нуждаел от помощничка. — Избълва още дим. — Мен не можеш ме преметна, няма да ме излъжеш. Дори да знам къде е Кори, пак нямаше да ти кажа. Помощничка… Да бе, как не.

— Знаете ли кога излезе госпожица Суонсън?

— Нямам представа.

— Благодаря ви.

Пендъргаст се обърна и бързо закрачи към колата си. Докато вървеше, вратата на караваната се отвори широко и жената излезе на малката хлътнала веранда.

— Сигурно е тръгнала да те търси. Не си мисли, че можеш да скриеш истината от мен, господин лъскав задник, с черния си костюм.

Пендъргаст влезе в колата.

— Охо, я виж какво си имаме тук, какво е това, ролс-ройс ли? Маамка му! Виж ти какъв агент от ФБР.

Той затвори вратата и запали двигателя. Жената направи няколко крачки по малката морава, излезе на дъжда, притиснала с ръце нощницата си. Вятърът подемаше изкрещените от нея думи и ги запращаше в нощта.

— Гади ми се от теб, господине, и знаеш ли какво? Познавам хората като теб и направо ми се повръща…

Пендъргаст излезе от подходната алея и пое обратно към „Мейн стрийт“.

След пет минути спря на паркинга пред къщата на Краус. Колата на Кори не се виждаше никъде.

Вътре Уинифред си седеше на обичайния стол и бродираше на светлината на свещ. Вдигна глава и изморена усмивка сбръчка пепелявото й лице.

— Тревожех се за вас, господин Пендъргаст, че сте навън в тази буря. Бая е силничка, нали? Радвам се, че се прибрахте невредим.

— Госпожица Суонсън отбивала ли се е днес?

Уинифред отпусна бродерията си.

— Не, защо, мисля, че не се е отбивала.

— Благодаря ви.

Пендъргаст се поклони и се обърна отново към вратата.

— Само не ми казвайте, че излизате отново.

— Боя се, че е така.

Пендъргаст се върна на паркинга, лицето му бе замислено. Ако забелязваше бурята, която разкъсваше ландшафта от всички страни, то това не му личеше. Стигна до колата и сграбчи дръжката. След това спря и се обърна, замислен. Отвъд къщата с едва осветените й прозорци, царевичното море се вълнуваше яростно. Табелата с реклама на Пещерите Краус дрънчеше непрекъснато, люляна от вятъра.

Пендъргаст пусна дръжката, бързо подмина къщата и закрачи по пътя.

Две минути по-късно вече стоеше до колата на Кори.

Обърна се и пое обратно. Но едва бе тръгнал, когато в далечината се видяха редица фарове, които приближаваха с висока скорост. И докато колите го подминаваха и стоповете им присвяткваха на паркинга на пещерите, растящата му загриженост се превръщаше в убеденост и той се изпълваше със съзнанието, че немислимото бе станало.

По някаква ужасна, изкривена ирония на съдбата, изглежда всички — той, после Кори, а сега и Хейзън — бяха стигнали до едно заключение: че убиецът се крие в пещерата.

Пендъргаст мина за по-направо през царевицата към входа на пещерата. Ако успееше да влезе вътре преди…

Но закъсня с една минута. Когато излезе от царевиците, Хейзън, застанал пред вкопаните в земята стълби, водещи към пещерата, го видя и се обърна с мрачно изражение.

— Я виж ти, не е ли това специален агент Пендъргаст. А аз си мислех, че си заминал.

Шериф Хейзън бе вперил поглед в Пендъргаст. Последва миг на неудобно мълчание, в който Хейзън се почувства изпълнен с ярост. Онзи тип имаше навика да се появява отникъде точно в най-неподходящия миг. Е, щеше да се наложи да прогони кучия син веднъж завинаги. Нямаше повече да си губи времето с този тъпанар от ФБР.

Пристъпи към слабата фигура и успя да се усмихне накриво.