Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

Те заобиколиха залата „Океански живот“. Хейуърд отмина огромните сини акули, които висяха застрашително от тавана, без дори да ги погледне.

— Някой да е съобщил за липсваща магнитна карта?

— Не.

— Възможно ли е да са били дублирани?

— Доколкото знам, не.

— А може би някой е заел нечия карта?

— Възможно е, макар че в момента получаваме отчет за всички карти. Ще проверя този въпрос.

— Ние също. Разбира се, престъпникът може да е музеен служител, който преди е имал достъп.

— Съмнявам се.

Хейуърд изсумтя. Тя самата се съмняваше, но човек никога не знае — беше видяла повече отколкото й се искаше откачени, които се разхождаха из тази стара грамада. Веднага, щом бе научила за случая, бе помолила да й го възложат, въпреки че продължаваше да се занимава с убийството на Дюшам. Имаше си теория — не, да го наречем по-скоро предчувствие, — че двете убийства са свързани. И ако излезеше права, това се очертаваше като нещо голямо. Много голямо.

Отминаха залата „Индианци от северозападния бряг“ и спряха пред колосален портал, който водеше към изложението „Свещени образи“. Вратата беше отворена, но оградена с жълта полицейска лента и Хейуърд чуваше отвътре мърморенето на екипа криминалисти, които работеха на местопрестъплението.

— Ти, ти и ти — посочи тя с пръст детективите поред, — минете през лентата заедно с мен. Останалите — чакайте тук и спирайте любопитните. Господин Манети? Вие също идвате.

— А когато д-р Колъпи пристигне…?

— Това е сцена на престъпление. Задръжте го отвън. Съжалявам.

Манети дори не се опита да спори. Лицето му беше с цвят на глина и бе съвсем ясно, че не беше имал време дори за сутрешната си чаша кафе.

Тя се провря под полицейската лента, кимна на чакащия сержант и се подписа в протокола му. После бавно влезе във фоайето на изложбата, като съвсем умишлено забави още повече крачка. Криминалистите и съдебните следователи би трябвало вече да са приключили, но винаги беше добре да си държиш очите отворени.

Малката групичка си запроправя път през първото помещение, отмина почти завършената експозиция, прескачайки парчета дърво, и влезе във втората изложбена зала: сцената на самото престъпление. Тебеширен контур показваше къде е паднала жертвата. Имаше огромно количество кръв. Фотографите от екипа на криминалистите бяха вече документирали сцената и очакваха специалните заповеди, които Хейуърд, като водещ разследването офицер, можеше да даде. Двама от криминалистите стояха на четири крака с пинсети в ръце.

Тя огледа местопрестъплението почти свирепо, очите й пробягваха по голямата локва кръв, по отделните капчици, по кървавите отпечатъци от стъпки, по размазаните потъмнели петна. Кимна на Ханк Барис, главният криминалист. Той се изправи, остави внимателно пинсетите си и се приближи.

— Каква дяволска бъркотия — каза тя.

— Парамедиците работят върху жертвата от известно време.

— Оръжието на убийството?

— Нож. Замина заедно с жертвата към болницата. Знаете как е, не можеш да го измъкнеш…

— Осведомена съм — сопна се Хейуърд. — Видяхте ли първоначалната сцена?

— Не. Когато пристигнах, парамедиците вече бяха объркали всичко.

— Документ за самоличност на жертвата?

— Не знам за такива, поне още не. Мога да се обадя в болницата.

— Някакви свидетели на първоначалната сцена?

Барис кимна.

— Един. Техник, казва се Ендърби, Лари Ендърби.

Хейуърд се обърна.

— Доведете го.

— Тук?

— Точно това казах.

Последва тишина, докато Хейуърд се оглеждаше — тялото й остана съвсем неподвижно, само очите й се местеха. Тя внимателно огледа кървавите пръски, преценявайки траекторията, скоростта и изходната точка. В ума й бавно започна да се оформя общата картина на престъплението.

— Капитане? Господин Ендърби е готов.

Хейуърд се обърна и видя изненадващо млад пъпчив мъж с черна коса и хилава физика. Тениска, шапка с обърната назад козирка и разръфани дънки допълваха образа.

Отначало тя си помисли, че маратонките му са от червени кожа, докато не ги видя по-отблизо. Един полицай го побутна напред.

— Вие пръв сте открил жертвата?

— Да, госпожо… Искам да кажа… ъ-ъ-ъ… — Той изглеждаше объркан.

— Можете да ме наричате капитан — каза тя меко. — Какво работите в музея, господин Ендърби?

— Системен техник съм, първа степен.

— Какво правехте в залата в три сутринта?

Гласът му беше висок и треперлив, готов да секне всеки миг. Винаги най-плахите откриват най-мъртвите, спомни си Хейуърд шегата на своя бивш професор по криминална психология в Нюйоркския университет. Тя преглътна и се опита да звучи съчувствено. Нямаше да е добре Ендърби да се пречупи.