Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

Смитбак облиза устни.

— Пендъргаст? — опита се да каже, но гърлото му беше сухо и прегракнало, а езикът му не искаше да се обърне. Толкова по-добре, защото дълбоко в себе си знаеше, че там отзад има някого, и той не беше Пендъргаст, о боже, не, не беше Пендъргаст…

Отново тръгна напред, а сърцето му щеше да изхвръкне. Изведнъж локвичките бледа светлина пече не изглеждаха благословени. Бяха предателски разкриващи… Внезапно се почувства ужасно сигурен, че някой е включил осветлението, за да го вижда по-добре.

Преследва те опасен убиец, изключително опасен убиец с почти свръхестествени способности…

Той се бореше с инстинкта да побегне. Паниката не беше отговор в случая. Трябваше да премисли всичко това. Трябваше да открие тъмно ъгълче, място, където да се скрие. Но преди всичко трябваше да бъде сигурен. Напълно сигурен.

Бързо премина под следващата крушка и навлезе в интервала от мрак отвъд нея. Забави крачка, като се опитваше да пресметне момента правилно. След това, напрягайки се, се завъртя рязко.

Отзад една черна фигура — странно загърната в наметало, се отдръпна от светлината в тъмната забрава на сутерена.

При тази гледка, очаквана, но все пак непоносимо ужасна, опънатите нерви на Смитбак го изоставиха. Той се обърна и хукна като уплашен заек, прекосявайки коридора, без да се замисля за някакви скрити препятствия по пътя си.

Звукът от тежки ботуши зад гърба му го пришпорваше. С горящи дробове Смитбак профуча отвъд последната от крушките в абсолютната, безкрайна, сигурна тъмнина…

И тогава нещо студено и твърдо се стовари върху него и го закова на място. Жестока болка прониза главата и гърдите му. В черепа му избухна бяла светлина. Докато съзнанието му отлиташе и той се отпускаше на земята, последният му спомен за свирепо, здраво като стомана сграбчване, избледня и се скъса.

— Кой? — почти изкрещя Марго, насочила резеца срещу звука, като го размахваше напред-назад. — Кой си ти?

— Аз.

— Кой „аз“ и какво, по дяволите, искаш?

— Търся почтен мъж… или жена, както май се оказва в случая. — Гласът беше слаб и почти женствен в акуратността си.

— Не ме приближавай! — извика тя, размахвайки резеца в тъмното. Опита се да успокои туптящото си сърце и да се съсредоточи. Това не беше някой шегаджия: тя чувстваше инстинктивно, че този мъж е опасен. Резервните светлини скоро щяха отново да се включат; трябваше — беше автоматично. Но с всяка изминала секунда тя чувстваше, че ужасът й расте. Дали той беше прекъснал по някакъв начин резервното захранване? Изглеждаше невероятно. Какво ставаше тук?

Борейки се да се вземе в ръце, тя запристъпва напред колкото се може по-тихо, като внимаваше да не настъпи разпилените по земята предмети и размахваше резеца във всички посоки. Имаше бегла представа за разположението на входа, а засега мъжът мълчеше, може би също толкова объркан от мрака, колкото и тя. Достигна отсрещната стена и започна опипом да се придвижва край нея. Изведнъж ръцете й се натъкнаха на хладната стомана на вратата. Изпита огромно облекчение, когато напипа дръжката Извади магнитната си карта от чантата, откри четящото устройство и я прекара през него.

Нищо.

Също толкова бързо, колкото бе дошло, облекчението изчезна, заменено от неясен пулсиращ страх. Разбира се: магнитната ключалка беше електрическа, а токът бе изключен. Марго се опита да отвори вратата, като отчаяно въртеше топката и я блъскаше с цялата си тежест, но тя не се помръдна.

— Когато токът спре — долетя до нея тънкият глас, — охранителната система заключва всичко. Не можеш да излезеш.

— Само се приближи до мен и ще те намушкам — изкрещя тя, завъртайки се с гръб към вратата и отново започна да размахва резеца в тъмното.

— Едва ли искаш да го направиш. От гледката на кръв ми прималява… Прималява ми от удоволствие.

В яснотата на страха си Марго осъзна, че трябва да спре да отговаря. Трябваше да премине в настъпление. Тя се бореше да запази контрол над дишането си, над ужаса, който изпитваше. Трябваше да направи нещо непредвидимо, да го изненада, да размени картите. Направи безшумна крачка напред.

— Какво ти причинява видът на кръвта, Марго? — чу се ласкавият шепот.

Тя отново приближи по посока на гласа.

— Кръвта е такова странно вещество, такъв съвършен, прелестен цвят и така преливаща от живот, пълна с всички тези червени и бели клетки, антитела и хормони. Тя е жива течност; дори разплискана по един мръсен музеен под, тя продължава да живее — поне за известно време.