Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

Марго се взря в тях, внезапно обзета от благоговение пред силата, която излъчваха. Бяха удивително двусмислени маски — жестоки, свирепи и в същото време — преливащи от човечност. Въпреки че бяха на възраст от почти осемстотин години, изглеждаха съвременни с привидната си абстрактно ст; бяха истински шедьоври.

Тя прегледа бележките си, след което се отправи към най-близката карта, за да се ориентира. После започна да проверява всяка маска и се изненада като установи, че всъщност те гледат в правилните посоки. Аштън, при всичките си гръмки фрази, се бе справил. Всъщност, с неудоволствие трябваше да признае, че е събрал една изключителна изложба.

Тя натъпка бележките си обратно в чантата. Тишината и здрачът започваха да я изнервят. Щеше да разгледа останалата част от шоуто някой друг път — на дневна светлина, когато залите гъмжаха от хора.

Тъкмо бе тръгнала обратно, когато чу от съседното помещение силно изтракване, сякаш бе паднала някаква греда.

Тя подкочи, а сърцето й се качи в гърлото. Отмина минута без никакъв друг звук.

След като пулсът й се нормализира, Марго се приближи до арката и се взря в сумрака отвъд. Помещението изобразяваше вътрешността на призрачната пещера „Къщата на ръцете“ в Аризона, нарисувана преди хиляди години от индианците Анасази. Но стаята бе празна и количеството дървесина, което се въргаляше по пода, посказваше, че онова, което бе чула, е било просто греда, небрежно подпряна от някой дърводелец, която най-сетне бе паднала.

Тя си пое дълбоко дъх. Бдителната тишина и призрачността на изложбата най-сетне бяха подействали на нервите й. Това бе всичко. Не мисли за миналото, оттогава музеят се е променил, променил се е напълно. Намираше се на може би най-безопасното място в цял Ню Йорк. Охранителните инсталации бяха подновявани дузина пъти след събитията отпреди седем години. Последната система, която все още се довършваше, представляваше най-доброто, което може да се купи с пари. Никой не би могъл да влезе тук без магнитната карта, а четящото устройство записваше самоличността на всеки, който минеше, както и часа.

Тя отново се обърна, подготвяйки се да тръгне към изхода, като си тананикаше някаква песничка, за да наруши тишината. Но още не бе прекосила тази зала, когато се спря от повторното падане на дърво. Този път — в помещението отпред.

— Ехо? — извика тя, а гласът й прокънтя неестествено високо в празната зала. — Има ли някой там?

Нямаше отговор.

Тя реши, че това сигурно е пазачът, който прави рутинните си обиколки и се препъва в разхвърляните греди. Едно време гардовете обичаха да си пийват нощем от алкохолния консервант, който се пазеше в отдела по ентомология. Предполагам, че някои неща никога не се променят.

Отново се отправи по посока на изхода — пътят й се виеше през полутъмните изложбени зали. Вървеше бързо, а токчетата й чаткаха успокояващо по облицования с плочки под.

С едно внезапно „щрак“ всичко потъна в мрак.

Миг по-късно резервното осветление се включи — редици от флуоресцентни цилиндри по тавана, които пращяха, бръмчаха и примигваха един след друг.

Тя отново се опита да успокои бясно биещото си сърце. Беше глупаво. Не за пръв път се оказваше в музея по време на електрически срив. Това беше много характерно за старата сграда. Нямаше никаква, абсолютно никаква причина да се тревожи.

Едва направила една стъпка, чу поредното изтракване, този път идващо от стаята, която току-що бе напуснала. Звучеше почти преднамерено, сякаш някой нарочно се опитваше да я уплаши.

— Кой е там? — попита тя и се обърна, изпитала внезапен гняв.

Но залата зад нея — оцветена в пурпурно крипта, декорирана със зловещи черни украшения — бе празна.

— Ако това е някаква шега, не ми харесва.

Тя зачака напрегната като пружина, но не последва никакъв звук.

Чудеше се дали не е само съвпадение, просто още една паднала от само себе си греда. А може би изложбата се „наместваше“ след един тежък ден. Тя бръкна в чантата си, като търсеше нещо, което би могла да използва като оръжие. Нямаше нищо подходящо. Преди години, като последица от травмата от „музейните убийства“, носеше пистолет в чантата си. Но се отказа от този навик, още когато напусна музея и отиде да работи в „Джийн Дайн“. Сега се проклинаше, че е свалила гарда.

Тогава забеляза резеца за картон, който лежеше на един тезгях в далечния край на залата. Изтича към него, грабна го и като го протягаше агресивно пред себе си, се насочи към входа.