Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

Направи поредна крачка към гласа. Вече беше много близо. Стегна се и тогава с едно отчаяно движение се хвърли напред и замахна с резеца, описвайки свистяща дъга. Резецът срещна нещо и го проряза. Докато отскачаше, чу объркан шум, заглушен от възклицание на изненада.

Тя чакаше в напрегнатия мрак и се надяваше, че е срязана артерия.

— Бра-а-а-ва, Марго! — долетя пак съскащият глас. — Впечатлен съм. Е, успя да ми съсипеш палтото.

Тя отново започна да кръжи около гласа с намерение да удари повторно. Беше накарала него да се защитава. Ако можеше да го нарани, да отвлече вниманието му, щеше да спечели достатъчно време да изтича обратно до изложбата. А успееше ли да стори това, да изпречи половин дузина помещения между себе си и този отвратителен безтелесен глас, той никога нямаше да успее да я открие в тъмнината. Тя можеше да изчака следващата обиколка на гардовете.

Чу се ниско, глухо хихикане. Изглежда това чудовище кръжеше около нея.

— Марго, Марго, Марго. Не мислиш наистина, че си ме порязала, нали?

Тя замахна и ръката й разсече въздуха.

— Добре, добре — долетя гласът, последван от дрезгав кикот. Кикотът продължаваше и продължаваше, увиснал в чернотата, като стесняваше бавно пръстена около нея.

— Остави ме на мира, или ще те убия! — произнесе Марго и сама се изненада от това колко спокоен звучеше гласът й.

— Колко сме раздразнителни!

Неочаквано Марго хвърли чантата си по посока на гласа, чу я как се удря в нещо и се хвърли след звука със светкавичен замах, който срещна достатъчно съпротивление, за да разбере, че е улучила.

— Боже, боже, още един добър трик. Ти си далеч по-опасна, отколкото бях предположил. И този път наистина ме поряза.

Докато се обръщаше, за да побегне, тя по-скоро почувства, отколкото чу внезапно движение. Хвърли се настрани, но нападателят сграбчи китката й и с едно ужасяващо завъртане, което накара костите й да изпукат, изби резеца. Тя извика и започна да се бори въпреки непоносимата болка, която пронизваше цялата й ръка. Ново извиване на китката и тя изпищя като риташе с крака и нанасяше удари със свободната си ръка, но мъжът я издърпа към себе си с рязко, ужасно движение, от което тя почти изгуби съзнание. Пръстите му бяха като стоманено менгеме.

— Поряза ме — изхриптя той. Блъсна я силно и отстъпи назад.

Тя падна на колене, намираше се близо до припадък от шока и болката в счупената си ръка, но се опитваше да определи къде в тъмното бе паднал резецът.

— Въпреки че съм жесток човек — долетя гласът, — няма да те оставя да страдаш дълго.

Последва друго рязко движение над нея, като мах от бухалка. Тя почувства зашеметяващ, тъп удар отзад, който я накара да падне на земята. В този момент — с чувство на странно неверие — осъзна, че той бе забил нож в гърба й; че беше получила смъртоносен удар. Като драскаше с нокти по пода, тя се опита да се изправи, призовавайки цялата си воля. Напразно. Нещо топло се стичаше по ръката й, спускаше се по пода, като друг вид чернота, която се втурна и я обгърна от всички страни. Последното, което чу, беше дрезгав кикот, който идваше от много далече, като в сън…

Лора Хейуърд мина бързо през огромната зала на музея — ранната утринна светлина хвърляше успоредни ивици през високите бронзови прозорци. Тя прекрачи през ивиците светлина съзнателно, като че физическият акт на преминаване би я подготвил по някакъв начин за онова, което предстоеше. До нея, почти подскачайки, за да не изостава, се движеше Джак Манети, шеф на охраната на музея. Следваше ги тиха, но бърза фаланга от детективи от отдел „Убийства“ в Нюйоркското полицейско управление, както и персонал от музея.

— Господин Манети, предполагах, че изложбата има охранителна система. Така ли е?

— Истинско произведение на изкуството. Тъкмо завършвахме пълния й ремонт.

— Ремонт? Изложбата не беше ли снабдена с аларма?

— Беше. Монтирахме повече от достатъчно във всяка зона. Странно е, че никоя аларма не се е включила.

— Как тогава престъпникът е проникнал вътре?

— На този етап нямаме представа. Съставихме списък на хората, които имат достъп до изложението.

— Искам да говоря с всички тях.

— Ето списъка. — И Манети извади една разпечатка от джоба на якето си.

— Чудесно. — Хейуърд я взе, прегледа я и я подаде на един от детективите след нея. — Разкажете ми за системата.

— Базирана е на магнитни ключове. Системата отбелязва часа, в който всеки влиза и излиза. Имам регистрациите, разбира се. — Той й подаде друг лист.