Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

— Просто искам да знам колко още трябва да остана тук — каза той.

— Това остава да се разбере. Трябва да отбележа, че този опит за бягство не ме оставя с впечатлението, че ще си заминете особено скоро. Той показва вашата съпротива срещу желанието ни да ви помогнем. Не можем да го сторим, докато не получим съдействието ви, господин Джоунс. А не можем да ви освободим, преди да сме успели да ви помогнем. Както обичам да казвам, вие сте най-важната личност във вашето лечение.

Смитбак сви юмруци и направи огромно усилие да не отговаря.

— Трябва да ви кажа, Едуард, че един следващ опит за бягство може да доведе до някои промени в начина по който сте се наредили тук. А те може да не са по вкуса ви. Съветът ми е да приемете положението си и да работите с нас. От самото начало усетих необикновено силна пасивно-агресивна съпротива от ваша страна.

Защото съм точно толкова нормален, колкото и ти! Смитбак преглътна и се опита да изтипоса раболепна усмивка. Трябваше да се държи доста по-умно, ако смяташе някога да излезе, това поне беше ясно.

— Да, д-р Тисансър, разбирам.

— Добре, добре. Ето че имаме напредък.

Трябваше да има начин да се измъкне. Щом Граф Монте Кристо бе успял да избяга от замъка Ив, значи и Уилям Смитбак щеше да избяга от „Ривър Оукс“.

— Д-р Тисандър, какво трябва да направя, за да изляза оттук?

— Да ни съдействате. Да ни позволите да ви помогнем, да ходите на сеансите си, да посветите цялата си енергия на това да подобрите състоянието си. Да превърнете в своя цел сътрудничеството с персонала и санитарите. Единственият начин някой да си тръгне оттук е с подписан от мен документ за освобождаване в ръка.

— Единственият начин?

— Точно така. Аз вземам крайното решение, което, разбира се, се базира на експертен медицински и — ако е необходимо — правен съвет.

Смитбак го погледна.

— Правен?

— Психиатрията има двама господари — медицината и правото.

— Струва ми се, че не разбирам.

Очевидно Тисандър навлизаше в любимата си тема. Гласът му придоби помпозни нотки.

— Да, Едуард, трябва да се справяме както с медицински, така и с правни въпроси. Вземете себе си за пример. Семейството ви, което ви обича и е загрижено за вашето добруване, ви е изпратило тук. Това е правен, но също и медицински процес. Тъжно е да лишиш една личност от свободата й, ето защо подобни процеси трябва да бъдат изпълнявани с необходимата скрупульозност.

— Извинете… Казахте семейството ми?

— Точно така. Кой друг би ви изпратил тук, Едуард?

— Познавате семейството ми?

— Срещал съм се с баща ви, Джак Джоунс. Действително достоен мъж. Всички ние искаме да направим това, което е добре за вас, Едуард.

— Той как изглежда?

По лицето на Тисандър пробяга сянка на изумление и Смитбак се прокле, че е задал толкова очевидно налудничав въпрос.

— Искам да кажа — кога го видяхте?

— Когато ви доведоха тук. Той подписа всички необходими документи.

Пендъргаст, помисли си Смитбак. Дано гори в ада! Тисандър се изправи и протегна ръка:

— А сега, Едуард, ако няма нещо друго…?

Смитбак я пое. В ума му покълна семето на едно хрумване.

— Да, само още едно нещо.

Тисандър вдигна вежди, познатата снизходителна усмивка не напускаше лицето му.

— Тук има библиотека, нали?

— Разбира се. Зад билярдната зала.

— Благодаря ви.

Докато излизаше, Смитбак видя как Тисандър отново се отпуска зад огромното си, с извити крака бюро и приглажда вратовръзката си със самодоволна усмивка.

Бледата зимна светлина вече чезнеше над реката, когато Д’Агоста се озова пред старата врата на улица „Хъдсън“. Той спря за момент, пое дълбоко въздух няколко пъти и се опита да задържи емоциите си под контрол. Бе последвал сложните инструкции в писмото на Пендъргаст буква по буква. Агентът за пореден път беше сменил жилището си — изглежда бе решен да върви с една крачка пред Диоген — и Д’Агоста си задаваше с някакво вяло любопитство въпроса как ще бъде дегизиран този път.

Най-сетне, след като се успокои и хвърли последен поглед наоколо, за да се увери, че наблизо няма никого, той почука на вратата седем пъти и зачака. Миг по-късно му отвори мъж, който, както изглеждаше, бе някаква отрепка в последните стадии на наркотично пристрастяване. Макар Д’Агоста да знаеше, че това е Пендъргаст, отново се изуми от ефективността на маскировката му.

Без да продума, Пендъргаст го въведе вътре, спусна резето на вратата зад него и тръгна по усойно стълбище към зловонно мазе, пълно с големи парни котли и отоплителни тръби. Огромно парче картон, отрупано с мръсни одеала, пластмасова щайга, в която имаше свещ и някакви съдове и спретната купчинка от консерви допълваха картината.