Дъглас Престън - Ден на гнева

Повечето учени прекъснаха работата си и любопитно погледнаха към Форд. Той остана поразен от измъчения им вид, от бледите им хлътнали лица и от смачканите дрехи. Изглеждаха по-зле от студенти в края на мъчителна държавна сесия. Погледът на Форд инстинктивно потърси Кейт Мърсър, но след това той веднага се укори за интереса си.

— Познато ли ти изглежда? — попита Хейзълиъс с весело пламъче в очите.

Форд се огледа изненадано — наистина му изглеждаше познато и внезапно си даде сметка защо.

— „Да отидеш там, където не е стъпвал човешки крак“ — цитира той.

Хейзълиъс се засмя доволно.

— Прав си! Това е копие на оригиналния мостик на космическия кораб „Ентърпрайз“ от „Стар Трек“. Оказа се, че дизайнът е много подходящ за контролна зала на ускорител на частици.

Илюзията, че това е американският космически кораб „Ентърпрайз“ отчасти се нарушаваше от кофа за смет, препълнена с кутийки от сода и от замразена пица. Подът беше осеян с хартии и опаковки от сладки десертчета, а една неотворена бутилка „Вьов Клико“ беше облегната на извитата стена.

— Извинявай за безпорядъка, но се готвим за проба. Тук е само половината от екипа, с останалите ще се запознаеш на вечеря. — Хейзълиъс се обърна към групата: — Госпожи и господа, позволете да ви представя най-новия член на екипа ни, Уайман Форд. Той е антропологът, когото помолих да ни изпратят като връзка с местните общности.

Кимвания, промърморени поздрави, една-две мимолетни усмивки — той бе само нещо, което отвлича вниманието им. А това прекрасно го устройваше.

— Ще обиколим стаята и накратко ще ти представя всеки поотделно. Ще се опознаем по-добре на вечеря.

Групата чакаше отегчено.

— Това е Тони Уордлоу, нашият отговорник по сигурността. Задачата му е да не допуска да се забъркваме в неприятности.

Напред пристъпи мъж, як като касапски дръвник.

— Приятно ми е да се запознаем, сър.

Беше подстриган късо като морски тюлен, имаше военна стойка и сериозно изражение — а също и посивяло от изтощение лице. Както очакваше Форд, ръкостискането едва не смаза дланта му. Затова и той стисна силно в отговор.

— Джордж Инес, психологът на групата. Всяка седмица провежда групова терапия и ни помага да запазим разсъдъка си. Не знам какво щяхме да правим без успокоителното му присъствие.

Няколко разменени погледа и отчаяно завъртени очи подсказаха на Форд как щяха да се чувстват останалите без Инес. Ръкостискането на психолога беше хладно и професионално, с точно премерена сила и продължителност. Изглеждаше като външен човек, облечен със старателно изгладени панталони в цвят каки и карирана риза. Поддържаше се във форма и спретнат, човек, който смята, че всички освен него имат проблеми.

— Радвам се да се запознаем, Уайман — каза той и погледна над кокалените рамки на очилата си. — Сигурно се чувстваш като ученик, който се мести в ново училище по средата на учебната година.

— Така е.

— На твое разположение съм, ако искаш да поговориш с някого.

— Благодаря.

Хейзълиъс го побутна към един млад мъж с ужасна външност, малко над трийсетте, слаб като глист, с дълга и мазна руса коса.

— Това е Питър Волконски, нашият инженер по софтуера, мозъкът, който стои зад Изабела. Питър е от Екатеринбург в Русия.

Волконски неохотно се откъсна от компютъра, над който се бе привел. Неспокойните му налудничави очи се завъртяха към Форд. Не протегна ръка, а само кимна разсеяно и каза едно кратко:

— Здрасти.

— Приятно ми е да се запознаем, Питър.

Волконски отново се обърна към клавиатурата и продължи да трака по нея. Тънките му ключици стърчаха под оръфаната фланелка като на дете.

— А това е Кен Долби, главният ни инженер и проектант на Изабела. Някой ден ще има негова статуя в „Смитсониън“.

Долби се приближи — едър, висок, приятелски настроен афроамериканец, вероятно на трийсет и девет години със спокойния вид на калифорнийски сърфист. Веднага допадна на Форд — стабиляга. И той изглеждаше изтощен, а очите му бяха кръвясали. Протегна ръка:

— Добре дошъл. Надявам се нямаш нищо против, че не ни виждаш в най-добрата ни форма. Някои от нас не са мигвали от трийсет и шест часа.

Продължиха нататък.

— А това е Алан Едълстайн, нашият математик — представи го Хейзълиъс.

Един мъж, когото Форд почти не бе забелязал и който седеше встрани от останалите, вдигна поглед от книгата, която четеше, „Бдение над Финеган“ от Джойс. Помръдна само един пръст за поздрав, вперил проницателните си очи във Форд. Извитите му вежди говореха за надменен присмех към света.