Дъглас Престън - Ден на гнева

— Погледнете над планината Навахо — каза Кейт и посочи към небето.

Обърнаха се на запад. Редица от светлинки се бе появила на небето над далечната планина и бързо приближаваше, придружена от усилващо се боботене.

— Ето я и кавалерията — отбеляза Бигей.

Още един взрив и още пламъци. Докато Форд помагаше на Кейт да се спусне по просеката, все пак хвърли последен поглед назад.

— Невероятно — тихо отбеляза Кейт, — цялото плато гори.

Пред погледа им огромна змия от пушек се стрелна нагоре и прекоси платото, когато поредният минен тунел се срути и разтърси земята заплашително близо до тях.

Редицата хеликоптери се приближи с ревящи перки.

Форд се обърна и последва Кейт надолу по пътеката.

Къде се намираше!

Кое беше това място?

От колко време се скиташе?

Подробностите му убягваха. Нещо се бе случило, земята бе избухнала и бе опожарена. Антихристът беше виновен и Еди го бе изгорил жив. Тогава къде беше… Месията? Защо Христос не се бе върнал, за да вземе своите избраници и да ги отведе на небето?

Дрехите му бяха изгорели, косата му бе опърлена, ушите му бучаха, дробовете го боляха и беше толкова тъмно… Сух пушек се издигаше от пукнатините, накъдето и да тръгнеше. Тъмна завеса закриваше земята като мъгла и се виждаше само на няколко метра напред.

Въпреки това в полезрението му се появи нещо, заоблено и кимащо, смътно човешко.

— Ей, ти — викна той и залитайки хукна към силуета по каменистата земя. Препъна се в една димяща купчина сухи пинии, част от които се бе превърнала в кръг от пепел.

Силуетът се показа по-ясно.

— Доук! — провикна се той, но пушекът заглуши гласа му. — Доук! Ти ли си?

Никакъв отговор.

— Доук! Аз съм, пастор Еди.

Хукна, спъна се и падна, и за миг остана да лежи, вдишвайки по-хладния и свеж въздух близо до земята. Отново се изправи на крака, извади кърпа и се опита да диша през нея. Направи още няколко стъпки. После още няколко. Тъмният силует стана по-голям. Не беше Доук. Не беше човек. Пресегна се и го докосна. Беше суха скала, гореща на пипане, кацнала върху колона от пясъчник.

Еди се опита да се съсредоточи, но мислите му бяха разпокъсани. Мисията му… караваната му… денят за раздаване на дрехи. Спомни си как си мие лицето на старата помпа, как изнася проповед пред десетина души, докато вятърът навява вътре пясък, как разговаря чрез компютъра със своите приятели християни.

Как се бе озовал тук?

Дръпна се от скалата, неспособен да види нищо през сгъстяващата се мъгла. Отдясно чу тихо боботене. Огън?

Тръгна наляво.

На земята лежеше обгорял заек. Смушка го с обувката си и горкото създание се сви конвулсивно, просна се на гръб, страните му се надигаха, а очите му бяха разширени от ужас.

— Доук! — провикна се той и след това се запита: „Кой е Доук?“

— Исусе, помогни ми! — простена Еди. Коленичи разтреперан, долепи длани и ги вдигна към небето. Пушекът се извиваше на спирали край него. Закашля се, от очите му потекоха сълзи. — Помогни ми, Исусе!

Нищо. Разнесе се далечно бръмчене. Треперливата светлинка от дясната му страна отскочи по-нагоре — оранжев нокът, който дереше небето. Земята завибрира.

— Исусе! Помогни ми!

Еди се молеше пламенно, но не му отвърна никакъв глас, никакви думи, нищо в главата му.

— Спаси ме, Исусе! — провикна се той.

И тогава ненадейно друг силует се очерта в мрака. Еди скочи бързо на крака, заля го облекчение.

— Благодаря ти, Исусе, тук съм! Помогни ми!

Някой му се притичаше на помощ.

— Виждам те — каза нечий глас.

— Благодаря ти, о, благодаря ти! В името на нашия Бог и спасител Исус Христос!

— Да — каза гласът.

— Къде съм, кое е това място?

— Прекрасно… — каза приближаващата се фигура.

Еди се разрида от облекчение. Отново се закашля силно в скъсаната си кърпа, на която остана следа от черна слюнка.

— Прекрасно… Ще те заведа на едно прекрасно място.

— Да, моля те, изведи ме оттук! — протегна ръце Еди.

— Там долу е толкова прекрасно…

Червеникавото сияние на огъня от дясната му страна внезапно се усили и озари зловещо гъстата пелена. Осветената в мътно червено фигура се приближи и Еди видя лицето й, кърпата на главата, дългите плитки на раменете, една от които се бе разплела, тъмните забулени очи, високото чело…

— Лоренцо!

— Ти… — отстъпи назад Еди. — Но ти… си… мъртъв. Видях те да умираш.

— Мъртъв ли? Мъртвите никога не умират. Знаеш го. Мъртвите продължават да живеят, изгаряни и измъчвани от Бога, който ги е създал. От Бога на обичта. Горят, защото са се съмнявали в него, защото са били объркани, колебаели са се или са се бунтували. Измъчвани от своя създател, защото не са вярвали в него. Ела… ще ти покажа… — Фигурата протегна ръка с ужасяваща усмивка и тогава Еди забеляза кръвта. Дрехите му бяха подгизнали от кръв от шията надолу, сякаш го бяха натопили в нея.