Дъглас Престън - Ден на гнева

Куршумът изжужа покрай ухото му като стършел.

Следващият куршум улучи коня. Животното скочи настрани, изцвили и залитна на ръба, но не падна. Понесе се на големи скокове по пясъчната равнина към пътеката за ръба на платото, а Форд се прилепи до гърба му. След миг вече бяха прекосили равнината и се озоваха сред гърбавите скали. Мина на зигзаг зад тях, за да ги използва за прикритие, но не спря да препуска. Чуваше как конят пръхти и диша хрипливо, сигурно беше улучен в корема. Не можеше да повярва каква огромна смелост проявява това животно.

Пред тях се появи дългата открита местност.

Доук трябваше да пресече дълбокото дере, за да ги последва, което щеше да осигури на Форд достатъчно време, за да стигне далечния край на откритата местност. Ако конят успееше, а той явно се справяше. Стиснал гривата и приведен ниско, Форд галопираше лудо през пясъците.

На половината път чу рева на мотоциклет много наблизо. Доук беше прекосил дерето. Засилващият се рев на мотора подсказа на Форд, че Доук бързо го настига, но въпреки това знаеше, че противникът му не може да стреля, докато кара.

Точно на върха, скрит зад пръснатите скали и хвойни, ръбът на платото най-неочаквано се превръщаше в отвесен каменист склон. Форд скочи от коня и се хвърли зад една група скали, секунди преди Доук да прелети край него. Тогава го зърна за последен път: силните му татуирани ръце, стиснали ръчките на мотора, златистата коса, която се вееше зад него като грива, прелетяха край него със скорост повече от деветдесет километра в час.

Доук полетя във въздуха — от ръба на платото, с ревящ на пълна мощност двигател, с въртящи се колела — и издаде пронизителен звук като писък на орел. Форд се обърна и видя как машината и мотоциклетистът описват дъга в тъмното пространство, а ревът на двигателят постепенно заглъхва, докато се гмурва към потъналата в мрак местност долу. Форд видя как светлата коса на мъжа проблясва като Луцифер, изхвърлен от небето. Заслуша се внимателно и продължително — и тогава някъде далеч долу се показа малко огнено цвете, а няколко секунди след това се чу далечният трясък при удара най-малко триста метра по-надолу.

Форд изпълзя иззад скалата и се изправи. Конят се бе проснал мъртъв на земята. Коленичи и леко го докосна.

— Благодаря ти, старче. Съжалявам.

Изправи се и внезапно си даде сметка колко много го боли тялото — счупените ребра, раните и синините, подутото око. Обърна се, облегна се на старата скала и отново погледна към Червеното плато.

В главата му изникна единствено представата за „Страшният съд“ на Йеронимус Бош. В източния край на платото, където преди се намираше Изабела, се издигаше огромен стълб от буен огън, който се извисяваше чак до нощното небе — като че ли искаше да обгори звездите, — заобиколен от стотици по-малки огньове и пожари, бълващи черен пушек от пукнатини и ями на разстояние от няколко километра във всички посоки. Земята непрекъснато се тресеше и се раздираше от експлозии, а въздухът трепереше от невижданата мощ. От дясната му страна на около осемстотин метра се разиграваше сюрреалистична сцена: хиляда паркирани автомобили горяха, резервоарите им избухваха, а миниатюрните огнени кълбета повдигаха колите, които подскачаха и пукаха. Хора се скитаха безцелно из пъкления пейзаж или сновяха като обезумели обитатели на ада.

Форд се спусна по възвишението и срещна останалите, които яздеха през пясъчната равнина. Яхна коня зад Кейт.

— Полетя в пропастта — каза той.

— Човече, яздиш адски зле, обаче все пак успя. Изстреля това копеле завинаги — завъртя глава Беченти.

— Като огнена колесница — додаде Кейт.

— А конят? — попита Бигей.

— Мъртъв е.

Индианецът мълчеше с мрачно лице.

След десет минути стигнаха до просеката на върха на Среднощната пътека.

— Ще вървим — каза Бигей. — Нека конете да се спуснат сами пред нас.

Всички слязоха. Беченти и Бигей поведоха конете надолу през просеката, плеснаха задницата на последния и ги изпратиха надолу по пътеката.

За миг всички застанаха на ръба на платото, на най-високото място на пътеката и погледнаха назад. Земята се разтърси от силна експлозия, грохот се понесе гръмовно по Червеното плато, накъсан от екота на далечни вторични взривове. Огнено кълбо се издигна във въздуха над Изабела, после второ и трето. От пукнатините в платото зад тях се извиваше пушек, озарен от червеникавите пламъци отдолу. Пожарът стигна до северния край на платото.