Дъглас Престън - Ден на гнева

През целия ден над главите им военни хеликоптери кръстосваха платото. Сега един от тях мина горе и Реджина примижа и го погледна:

— А къде са били, когато сте имали нужда от тях?

След като се нахраниха, Форд и Кейт седнаха в сянката на една топола в далечния край на ограденото място и наблюдаваха как конете пасат на задното пасище. Потокът лениво бълбукаше в каменното си корито. Слънцето висеше ниско на небето. На юг Форд виждаше пушека, виещ се над Червеното плато — една наклонена черна колона, която се разширяваше и образуваше кафеникава пелена в атмосферата, простираща се по целия хоризонт.

Седяха дълго време, без да си продумат. За пръв път оставаха насаме.

— Как си? — прегърна я Форд.

Тя поклати глава безмълвно и изтри очите си с чистата кърпа за глава. Дълго седяха под сянката, без да говорят. Пчели жужаха край тях на път за групата кошери в края на полето. Другите слушаха радио в хижата, което непрекъснато предаваше новини за нещастието, а възбуденият глас на коментатора се носеше в спокойния въздух.

— Как се чувстваш като „предполагаемо мъртва“? — горчиво се усмихна Форд.

— Ще научат истината, когато стигнем до Флагстаф — отговори Кейт. Вдигна глава, избърса очи и бръкна в джоба си. Извади зацапано парче хартия от принтер. — Когато представим това пред света.

— Откъде се сдоби с него? — учудено я погледна Форд.

— Грегъри ми го даде, когато го прегърнах. — Тя разгърна листа и го заглади върху коленете си. — Разпечатката на словата на Бога.

Форд не знаеше откъде да започне онова, което вече часове репетираше наум. Вместо това й зададе въпрос:

— Какво ще правиш с това?

— Трябва да го разпространим. Да разкажем историята си. Светът трябва да знае. Уайман, когато стигнем до Флагстаф, ще организираме пресконференция. Ще дадем изявление. По радиото съобщиха, че всички ни смятат за мъртви. В момента вниманието на целия свят е насочено към случилото се на Червеното плато. Помисли какво въздействие можем да окажем. — Красивото й лице, толкова изморено и съсипано, никога не бе изглеждало така въодушевено.

— Изявление ли… За какво?

Тя го изгледа като луд.

— За случилото се. За научното откритие на… — Кейт се поколеба за момент, преди да изрече думата, после я произнесе много убедено: — Бог.

Форд преглътна.

— Кейт?

— Какво?

— Преди това трябва да узнаеш нещо. Преди да… предприемеш тази стъпка.

— И какво е то?

— Ами… — той замълча. Как да го направи?

— Ами какво?

Той се поколеба.

— С нас си, нали? — попита Кейт.

Той се запита дали изобщо ще успее да й каже истината. Но трябваше да опита. Иначе нямаше да може да се понася. Или пък ще може? Вгледа се в лицето й, озарено от убеденост и от вяра. Беше изгубена, а сега отново бе намерила себе си.

Не можеше да си тръгне, без да й каже какво знае.

— Било е измама — бързо изрече Форд.

Тя присви очи:

— Моля?

— Хейзълиъс е изфабрикувал всичко. Било е планът му да започне нова религия, нещо като сциентология.

— Уайман, никога няма да се промениш, нали? — поклати глава тя.

Той се опита да хване ръката й, но тя рязко я дръпна.

— Не мога да повярвам, че се опитваш да направиш това — внезапно се разгневи тя. — Наистина не мога.

— Кейт, Хейзълиъс сам ми каза. Призна си. Долу, в мината. Всичко е измама.

Тя поклати глава:

— Опита всичко по силите си да предотвратиш това, да дискредитираш случващото се тук. Но никога не съм предполагала, че ще паднеш толкова ниско… до откровена лъжа.

— Кейт…

Тя се изправи:

— Уайман, няма да се получи. Знам, че не можеш да приемеш случилото се тук. Не можеш да изоставиш християнската си вяра. Само че думите ти нямат никакъв смисъл. Ако Грегъри си е измислил всичко това, защо му е да го признава пред когото и да е? Най-вече пред теб?

— Мислеше, че и двамата ще умрем.

— Не, Уайман, думите ти нямат смисъл.

Форд я погледна. Очите й блестяха с пламенна вяра. Никога нямаше да успее да промени мнението й.

— Видя ли как умря той? — продължи тя. — Помниш ли какво каза, последните му думи? Те прогориха следа в паметта ми. „Вселената никога не забравя.“ Мислиш ли, че и това е част от измамата? Не, Уайман, той умря с вяра. Не можеш да фалшифицираш такова нещо. Той стоеше прав в огъня. Дори докато гореше и с един счупен крак, Хейзълиъс стоеше прав. Не се огъна, не гъкна, не престана да се усмихва, дори не затвори очи. Толкова силна бе вярата му. И ти твърдиш, че е било измама?

Той не продума. Нямаше да промени мнението й, а и не искаше да го променя. Животът й беше толкова труден, с толкова много загуби. Да я убеди, че Хейзълиъс е бил измамник, означаваше да я съсипе. А може би повечето религии се нуждаеха от известна доза измама, за да успеят. В крайна сметка религията почиваше не на факти, а на вяра. Тя беше игра на духовна убеденост. Форд погледна Кейт с почти безутешна печал. Хейзълиъс имаше право: нито Форд, нито Волконски можеха да направят нещо, за да спрат всичко това. Нищичко. Les jeux sont faites. Зарът е хвърлен. Вече разбираше защо Хейзълиъс толкова охотно му се бе доверил — той знаеше, че дори ако Форд оцелее, ще бъде безсилен да спре развитието на сценария му. И точно затова бе загинал с такова удивително достойнство и решимост. Това бе последното действие в неговата драма и той беше твърдо решен да го изиграе добре.