Дъглас Престън: Ден на гнева

Новинарската емисия се свеждаше до репортаж от ранчото в Дюранго. Репортерът се намираше сред огромната тълпа и стискаше микрофон. Потен и с лице, озарено от въодушевлението на тълпата. Беше заразно. Хората край него напяваха и наддаваха възгласи, пееха и размахваха знаменца с разкривена и горяща пиния.

Кореспондентът предаде новините, надвиквайки шума на тълпата, и нарече събитието „религиозен Уудсток“ и „събор на всеотдайността, загрижеността и обичта“.

„Е, поне няма дъжд и наркотици“, помисли си Форд.

Зад дървената сцена се издигаше голяма червена плевня в новоанглийски стил с бял перваз. Камерата се приближи плътно до вратите. Тълпата притихна. Точно по пладне вратите се отвориха и навън на слънце излязоха шестима души, облечени в бяло.

Тълпата ревна като гръмотевица, като море — величествено, монументално, паметно.

Сърцето на Форд трепна, когато Кейт се приближи към сцената, притиснала към гърдите си тъничка подвързана с кожа книга. Беше невероятно красива с простата бяла рокля и с черните ръкавици, които подчертаваха катраненочерната й коса и искрящите й абаносови очи. До нея стоеше Коркоран, облечена в същото алабастрово — някогашните съпернички бяха станали приятелки и съюзнички.

Към тях се присъединиха още четирима души — всички се събраха на сцената, шестимата оцелели от крушението на Изабела… Чън, Сейнт Винсънт, Инес и Чечини. Изглеждаха различни сега, преобразени и извисени над дребното ежедневие, вътрешно озарени от вярата че са призвани за своята кауза и мисия. Усмихваха се и махаха на тълпата с грейнали лица. Всеки от тях носеше по една сребърна игла, забодена на бялата си дреха, също с формата на горяща пиния.

Овациите на тълпата кънтяха цели пет минути. Кейт сама се качи на подиума и огледа хората. Лъскавата й коса — черна като гарваново крило — блестеше на слънцето, а очите й искряха, пълни с живот. Вдигна ръце и шумът утихна.

Форд си помисли, че тя е удивително харизматична. В крайна сметка нямаше нужда от Хейзълиъс. Беше напълно способна да изгради и да ръководи собствено движение или поне в сътрудничество с невероятната Коркоран. Двете вече бяха медийни богини и близки партньорки, макар с напълно противоположна външност и поведение — едната светла, другата тъмна, архетипната двойка.

Когато се възцари пълна тишина, Кейт погледна към морето от усмихнати човешки лица и погледът се изпълни със състрадание и покой. Остави томчето, нагласи го със спокойни движения, без да бърза. Беше вярваща, блажено уверена в истината, без никакво объркване или съмнение.

Камерата хвана лицето й. Вдигна томчето над главата си, отвори текста и го поднесе към множеството.

— Словото на Бога — напевно изрече тя със силен и ясен глас.

Морето от поклонници отново се разбуча. Всички камери снимаха книгата в близък план и Форд видя, че това е старата компютърна разпечатка, която тя му беше показала под онази топола — изгладена, почистена и подвързана.

Кейт остави книгата на подиума и вдигна ръце. Настана тишина. Дори в ресторанта на Форд клиентите бяха станали от масите и се бяха струпали край бара, откъдето наблюдаваха Кейт с благоговение.

— Най-напред ще ви прочета последните слова, произнесени от Бога, преди Изабела да бъде унищожена и гласът на Бога да бъде заглушен.

Дълга, дълга пауза.

Казвам ви, това е съдбата ви: да намерите истината. Затова съществувате. Това е предназначението ви. Науката е просто средството да го направите. Ето това трябва да боготворите: самото търсене на истината. Ако го правите от все сърце, тогава един велик ден в близкото бъдеще ще застанете пред Мен. Това е споразумението ми с човечеството.

Вие ще познаете истината. И истината ще ви направи свободни.

Косите по тила на Форд настръхнаха. Стотина пъти бе чел тези и други така наречени слова на Бога. Имаше ги навсякъде, в интернет, обсъждани по телевизията и по радиото, във всички блогове, коментирани на всеки уличен ъгъл и всяка кафе-книжарница в Америка. Дори бяха започнали да се появяват по билбордовете. Човек просто не можеше да избяга от тях.

И всеки път, когато ги четеше, го спохождаше странна мисъл. В горящата мина Хейзълиъс му бе казал следното: „Самата програма изобщо не беше проста — не съм сигурен, че дори аз я разбирам. Тя обаче сгафи и каза доста неща, които аз никога не съм възнамерявал да изрека, неща, за които дори не съм мечтал. Може да се каже, че надхвърли очакванията.“