Дъглас Престън - Ден на гнева

За да бъде разговорът ни полезен, трябва да изоставите всяка надежда да ме разберете.

Какви са нашите илюзии?

В резултат на еволюцията си вие възприемате света като съставен от отделни части. А не е така. Още от първия миг на сътворението всичко е взаимно преплетено. Това, което наричате пространство и време, са просто видимите свойства на по-дълбока основополагаща реалност. В тази реалност няма отделеност. Няма време. Няма пространство. Всичко е едно.

Обясни ми.

Колкото и да е неправилна, собствената ви теория за квантовата механика се докосва до дълбоката истина, че вселената е единна.

Всичко това е хубаво, но какво значение има за живота ни днес?

Има голямо значение. Всеки от вас се мисли за „отделна личност“ с уникален и отделен разсъдък. Смятате, че се раждате и умирате. През целия си живот се чувствате откъснати и сами. Понякога до отчаяние. Страхувате се от смъртта, защото се боите да не изгубите самоличността си. Всичко това е илюзия. Ти, той, тя, нещата около вас, независимо дали живи, или неживи, звездите и галактиките, празното пространство между тях — това не са отделни и самостоятелни същини. Всичко в основата си е преплетено. Раждане и смърт, болка и страдание, любов и омраза, добро и зло — всички те са илюзорни. Това са атавизми в процеса на еволюцията. Не съществуват реално.

Значи прилича на убеждението на будистите, че всичко е илюзия?

Ни най-малко. Съществува абсолютна истина, действителност. Само че човешкият мозък ще се разпадне дори и само да зърне тази действителност.

Ако си Бог, да престанем с това писане. Би трябвало да ме чуваш.

Ясно и силно.

Значи твърдиш, че всичко е „единно“? Ние обаче имаме система за броене: едно, две, три… и по този начин аз отхвърлям твоето твърдение.

Едно, две, три… Поредната илюзия. Не съществува броимост.

Това е математическо извъртане. Нямало броимост — току-що го опровергах, като броих. (Той вдига ръка.) Още едно опровержение — показвам ти цялото число пет!

Показа ми ръка с пет пръста, а не цялото число пет. Системата ви за броене няма независимо съществуване в истинския свят. Тя не е нищо повече от една сложна метафора.

Бих искал да чуя как ще докажеш това нелепо предположение.

Избери си някое реално число: при вероятност едно си избрал число, което няма име, няма дефиниция и не може да бъде изчислено или записано, дори и цялата вселена да се заеме с тази задача. Проблемът засяга привидно определимите числа като пи или корен квадратен от две. Дори ако компютър с размерите на вселената работи неограничено дълго време, няма да успееш да определиш точно което и да е от двете числа. Кажи ми, Едълстайн, как тогава може да се твърди, че такива числа съществуват? Как може квадратът или кръгът, от които произлизат тези две числа, да съществуват? Как е възможно да съществува измеримото пространство, ако не може да бъде измерено? Едълстайн, приличаш на маймуна, която с героично умствено усилие се е научила да брои до три. Намираш четири камъчета, и смяташ, че си открил безкрайността.

Говориш изискано, перчиш се, че дори думата Бог не може да опише величието ти. Добре тогава, докажи го. Докажи, че си Бог. Чу ли? Докажи, че си Бог.

Ти създаде доказателството, Хейзълиъс. Но те предупреждавам, че това е последното изпитание, на което ще се подложа. Имаме важна работа и много малко време.

Съпругата ми Астрид беше бременна, когато почина. Тъкмо бяхме разбрали. Никой друг не знаеше за бременността й. Никой. Ето ти задачата: кажи ми какво има бяхме избрали за детето си.

Албърт Лайбниц Гунд Хейзълиъс, ако е момче.

А ако е момиче?

Розалинд-Кюри Гунд Хейзълиъс.

Добре, да започнем пак отначало. Кой всъщност си ти, по дяволите?

По причини, които вече обясних, не можеш да узнаеш кой съм. Думата Бог е близо, но въпреки това е крайно бедно описание.

Ти част от вселената ли си, или си нещо отделно?

Нищо не е отделно. Всички сме едно.

Защо съществува вселената?

Вселената съществува, защото е по-проста от нищо. Затова съществувам и аз. Вселената не може да е по-проста, отколкото е. Това е физичният закон, от който произтичат всички останали.

Какво може да е по-просто от нищо?

„Нищо“ не може да съществува. Това е непосредствен парадокс. Вселената е състоянието, което е най-близо до нищо.

Ако всичко е толкова просто, защо вселената е толкова сложна?

Сложната вселена, която виждате, е неочаквано свойство от нейната простота.