Дъглас Престън - Ден на гнева

— Някой от вас ще се откаже ли от ереста и ще приеме ли Исус? Никой ли не иска да бъде спасен от огъня на този свят и от вечния огън в отвъдния?

Форд усети прилив на кипяща ярост. Вдигна глава.

— Аз съм християнин, католик съм. Няма никаква ерес, от която трябва да се отрека.

Еди си пое дълбоко въздух и заговори с треперещ глас, вдигнал театрално ръка към слушащата тълпа:

— Католиците не са християни. Духът на католицизма е дух на идолопоклонничество на Светата Дева Мария.

Несигурно промърморено съгласие.

— Това е духът на демонизма, както става видно от безсмисленото повторение на молитвите „Аве Мария“ и на другите молитви. Той е идолопоклонническо почитане на изваяни изображения в нарушение на Божиите заповеди.

Гняв заля Форд и той се опита да го овладее. Изправи се.

— Как смееш! — тихо каза той. — Как смееш!

Еди вдигна пистолета и го насочи към него.

— Свещениците промиват мозъка на вас, католиците, вече 1 500 години. Вие не четете Библията. Постъпвате както ви кажат свещениците. Вашият папа се моли на изваяни изображения и целува краката на статуи. Божието слово е недвусмислено — трябва да се кланяме на Исус и на никой друг, нито на дева Мария, нито на така наречените светци. Откажи се от богохулната си религия, или ще изпиташ Божия гняв.

— Вие сте истинските богохулници! — викна Форд и впери поглед в тълпата, — вие сте храчка на лицето на Бога!

Еди вдигна треперещия пистолет и го насочи към дясното око на Форд.

— Твоята църква излиза от пастта на ада! Откажи се от нея!

— Никога.

Пистолетът застана неподвижно, когато Еди се прицели от трийсетина сантиметра и пръстът му се стегна около спусъка.

Преподобният Дон Спейтс тресна телефонната слушалка. Още не работеше. Интернет връзката също се бе разпаднала. Зачуди се дали да не отиде до медийния център на Сребърната катедрала и да пусне телевизора, за да види дали няма новини, но не можеше да се накара да го направи. Боеше се да излезе, боеше се да стане от бюрото си — боеше се от онова, което можеше да открие.

Погледна часовника си. Четири и половина. Два часа до зазоряване. Когато слънцето изгрее, щеше да отиде право при Добсън. Щеше да се остави в ръцете на адвоката. Добсън щеше да се справи с всичко. Да, щеше да му струва доста пари. Но след случилото се даренията щяха да бликнат като фонтан. Просто трябваше да изчака да се размине бурята. И преди бе преживявал бури като онзи път, когато двете курви го издадоха на вестниците. Тогава си мислеше, че с целия му свят е свършено. Само че един месец след това отново се върна на мястото си, изнасяше проповеди в катедралата, а сега бе станал и най-гледаният телевизионен проповедник.

Извади носна кърпа, попи лицето си, избърса край очите, челото, носа и устата и върху белия лен остана кафяво петно от стар грим. Изгледа го с отвращение и хвърли кърпата на боклука. Наля си още една чаша кафе, сипа вътре щедро количество водка и я изпи с трепереща ръка.

Стовари чашата толкова силно, че тя се счупи на две.

Рядката чаша от севърски порцелан се бе счупила точно през средата като разрязана. Вдигна парченцата с ръце, впери поглед в тях и след това, обзет от внезапна ярост, ги хвърли в другия край на стаята.

Изправи се на крака, приближи се към прозореца, отвори го и се загледа. Навън беше тъмно и тихо. Светът спеше. Но не и Аризона. Сигурно там се случваха ужасни неща. Вината обаче не беше негова. Беше посветил целия си живот на Божието дело на земята. Вярвам в честта, в религията, в дълга и в страната си.

Само да изгрее слънцето. Представяше си как седи в притихналия и облицован с дърво кабинет на адвоката си на Тринайсета улица, и се почувства успокоен. Още при първата светлина на утрото щеше да събуди шофьора си и да тръгне за Вашингтон.

Докато гледаше към тъмната и мокра от дъжда улица, чу далечния вой на сирени. След малко видя нещо да се приближава по Ласкин Роуд: полицейски коли и камионетка с пуснати сирени. Прибра се рязко вътре и затръшна прозореца с разтуптяно сърце. Не можеше да идват за него. Разбира се, че не. Какво му ставаше? Върна се на бюрото си, седна и се пресегна да си сипе още кафе и водка. И тогава си спомни за счупената чаша. Да върви по дяволите тази чаша! Грабна бутилката, поднесе я към устните си и отпи глътка.

Сложи обратно бутилката и издиша. Сигурно преследваха някакви негри от яхтклуба надолу по улицата.

Силен трясък в Сребърната катедрала го изправи на крака. Изведнъж се разнесоха шумове, гласове, викове и пукането на полицейските радиостанции.