Дъглас Престън - Ден на гнева

От тълпата се надигна силно „Ооххх!“.

Форд се стегна и гледаше, прегърнал Кейт, подкрепяйки я, когато тя почти припадна. Всички наблюдаваха мълчаливо. Никой не извърна поглед.

Докато пламъците се издигаха, Хейзълиъс произнесе с ясен и спокоен глас:

— Вселената никога не забравя.

Нелсън Бигей наблюдаваше човешката клада с растяща ярост. Да изгориш жив човек! Така бяха постъпвали испанците с техните предшественици, ако не искат да се покръстят. А ето че сега отново се случваше.

Само че той не се сещаше как може да го спре.

Пламъците лумнаха нагоре и уловиха прокъсаната бяла престилка на мъжа. Скриха лицето му и обгориха косата му със съскане.

Но мъжът остана прав.

Пламъците с бумтене се придвижиха нагоре, дрехите му почерняха и изгоряха на места като конфети.

Мъжът не трепваше.

Ревящият огън изгаряше дрехите му и започна да овъглява и да бели кожата му, очите му се стопиха и потекоха от орбитите си. Но въпреки това мъжът не помръдна, не трепна — тъжната полуусмивка нито за миг не слезе от лицето му, дори когато то обгоря и стана на мехури. Огънят улови въжетата, с които беше вързан за дървото, и ги изгори — но мъжът продължаваше да стои непоклатим като канара. Как бе възможно? Защо не падаше? Дори когато изсъхналата пиния, за която бе вързан, се превърна в гърчеща се огнена колона, а пламъците отскачаха на осем-девет метра във въздуха, той остана прав, докато не изчезна напълно в огнената колона. Дори от трийсет метра Бигей усещаше горещината на огъня по лицето си, чуваше го как реве като звяр, а най-външните клони приличат на множество горящи нокти. А после горящото дърво рухна сред огромен дъжд от искри, които се понесоха като вихър към небето, високо, сякаш искаха да се слеят със звездите.

Десет минути по-късно беше останала само купчина нагорещени до бяло въглени. Мъжът бе изчезнал напълно.

Другите затворници, скупчени под насочените към тях дула, изглеждаха като хипнотизирани от ужас. Някои плачеха, хванати за ръце и прегърнати.

„Те са следващите“, помисли си изтръпнал Бигей. Мисълта беше непоносима.

Доук вече бъркаше в чантата си и изваждаше още една бутилка.

— Майната му! — едва чуто се обади Беченти. — Това не може да се търпи. Така ли ще стоим?

Бигей се обърна и го погледна.

— Не, Уили, кълна се в Бога, няма да им позволим да убиват.

Форд съзерцаваше огъня, изгубил ума и дума от ужас и смайване. На мястото на Хейзълиъс имаше огромна купчина въглени и нищо повече. Форд здраво стисна Кейт, за да й даде опора.

Те щяха да са следващите.

Внезапно тълпата притихна, Кейт впери поглед във въглените, по изцапаното й лице се стичаха сълзи, но тялото й оставаше неподвижно. Никой не помръдваше и не говореше.

Проповедникът Еди стоеше настрани, притиснал Библията към гърдите с двете си костеливи ръце. Очите му изглеждаха кухи и измъчени.

Доук, мъжът с татуировките, също се взираше в жаравата със сияещо лице.

Еди вдигна глава и погледна към тълпата. Посочи с трепереща ръка към купчината въглени.

— „И ще тъпчете нечестивците, защото те ще бъдат прах под стъпките на нозете ви.“

Високопарната му реч извади тълпата от унеса й. Хората се размърдаха неловко.

— Амин — изрече нечий глас, последван от другите.

— „Прах под стъпките на нозете ви“ — повтори Еди.

Чуха се още няколко откъслечни „Амин“.

— А сега — каза той, — приятели мои, настъпи моментът за учениците на Антихриста. Ние сме християни. Ние прощаваме. Трябва да им дадем възможността да приемат Исус. Дори най-големият грешник трябва да получи една последна възможност. На колене!

Един от последователите му удари Форд по тила и той неволно падна на колене. Кейт го последва и го придърпа към себе си.

— Молете се на нашия господар Исус Христос за спасението на душите им!

Доук коленичи на едно коляно, Еди направи същото и скоро цялата тълпа коленичи на пустинния пясък в аленото сияние на гаснещия огън и се надигна тихото мълвене на молитва.

Друга експлозия проехтя на платото и земята се разтресе.

— Вие, ученици на Антихриста, признавате ли своето отстъпничество — започна Еди — и приемате ли Исус за свой спасител? Приемате ли Исус от цялото си сърце и безрезервно? Ще се присъедините ли към нас и ще станете ли част от великата армия на Бога?

Пълно мълчание. Форд стисна ръката на Кейт. Искаше му се тя да проговори, искаше му се да се съгласи. Само че след като той не можеше да го направи, защо очакваше да го стори тя?