Дъглас Престън - Сблъсък

Форд й поръча пица и се изгуби някъде, без да казва къде отива, като обеща да се върне преди зазоряване. Беше я оставил там с лаптопа и твърдия диск, и й беше казал да разбие паролата.

По-лесно е да се каже, отколкото да се изпълни. От часове се мъчеше без никакъв успех. Твърдият диск беше марка, която не разпознаваше, нито успя да открие в мрежата; като че ли беше специална изработка, с много висока плътност. Беше невъзможно твърд диск с такива размери да побира 160 терабайта. Специално производство на ЛРД. Защитен с парола. Беше пробвала най-вероятните кандидати за пароли, както и хиляди други възможни комбинации от сайтовете, в които бяха събирани най-често употребяваните пароли. След това започна да вкарва комбинации от имената на Корсо, рождената му дата, името и рождената дата на майка му, най-различни имена на улици край къщата му, местни барове, имената на гимназията му и отборите в колежа, талисмани, популярни групи и хитове от младежките му години — накратко всичко, до което успя да се докопа в интернет. Но в един момент се усети, че е подходила грешно към проблема. Паролата беше измислена от загадъчния професор, който беше откраднал диска от ЛРД. Тя не знаеше нищо за този човек, нито дори името му. Как би могла да се досети за паролата? Или още по-зле, тя можеше да е останала още от ЛРД, което означаваше, че посмъртно нямаше да успее да я разбие.

Тя свали няколко програмки от интернет и се опита да я разкодира с тях, но без успех. Задачата започна да й се струва безнадеждна. Доколкото разбираше, твърдият диск беше кодиран с някакъв вид военна криптография.

И все пак дискът беше поискал парола, а това беше добър знак. Сигурно имаше и друг начин да се разреши проблемът. Тя отвори шеста кутийка с диетична кола и я изгълта. Усети нужда от допълнителна енергия, измъкна кутията с пица и натъпка последното студено и твърдо парче в устата си и го прокара с още кола.

Замисли се за собствените си пароли и за това как ги измисляше. Повечето й идваха на мига, често смесваше ругатни с числа или символи, които беше запаметила още в гимназията незнайно по каква причина. Любимите й бяха „E3alt4slh5i9t“ и „F2u7clk8y2o8u“. Лесни за запомняне, невъзможни за разбиване. Само заради тръпката реши да опита и тях, но отново без успех.

Отново отпи от колата, представяйки си последния ден на професора на работното му място, как ли се е почувствал, разбирайки, че го уволняват и ще трябва да опразни бюрото си до пет часа. Беше достатъчно ядосан, че да открадне твърд диск със секретни данни. Щом се е прибрал у дома, сигурно веднага е сменил паролата на диска, за да не може никой от ЛРД да има достъп до него.

Аби въздъхна и хвърли кутийката от кола към коша. Тя се удари в ръба му и се търкулна по пода, разпръсвайки капки кола по и без това зацапания килим.

— Мамка му! — каза Аби на висок глас. Защо нямаше някой джойнт под ръка, за да се успокои, да прочисти съзнанието си, да обмисли нещата.

Отново подхвана нишката на предишните си мисли. Сигурно е променил паролата, след като се е прибрал у дома, в някоя занемарена къщичка в Южна Калифорния, с лекьосани килими и жена на горния етаж, която непрекъснато се оплаква от липсата на пари. Човекът измъква диска, който е скатал в бельото си или там, където му е намерил място, и го включва към лаптопа. Той е вбесен, разстроен, не може да повярва какво му се е случило. Не може да мисли трезво. Но трябва да смени паролата — това е изключително важно. Затова в съзнанието му изниква нова и той я напечатва.

Какво ли е минавало през ума му точно в онзи миг ?

Аби написа „мамкаимнаЛРД“. Не се получи.

Тя си припомни стандартните правила: добрата парола трябва да се състои поне от осем символа, смесени цифри и букви, големи и малки.

Тя написа „мамкаимнаЛРД1“.

Бинго.

Форд подкара взетия под наем мерцедес по криволичещите улички на богаташкия вашингтонски квартал около улица Квебек, докато не намери къща, в която се провеждаше вечерно парти. Паркира колата си до другите и излезе в топлата нощ, закопчавайки сакото си. Елегантните къщи в джорджиански стил бяха подредени покрай спретнати полянки, прозорците им светеха в летния здрач. Къщата, в която се провеждаше партито, беше по-ярко осветена, и докато минаваше край нея, той чу от вътрешността да се носи приглушена джаз музика. Обикаляйки бавно улицата, пъхнал ръце в джобовете си като съсед, излязъл на разходка, той изчака, докато не се убеди, че е сам, и бързо сви в гората, прекоси потока и стигна до задния двор на номер 16, „Хилбрук лейн“. Беше почти полунощ, но той извади късмет: на алеята беше паркирана само една кола. Локууд беше все още на работа. Несъмнено е бил много зает през последните дни… и нощи.