Дъглас Престън - Сблъсък

— Пускай.

Джаки пусна котвата през борда и разви веригата й докрай. Аби завъртя лодката и я заклещи. Приятелката й се върна.

— А островът къде е?

— На около двеста ярда в южна посока. Не посмях да се приближа повече.

— Двеста ярда? Отказвам да греба.

— Аз ще греба.

Аби хвърли в надуваемата лодка една кирка, лопата, кофа, намотано въже, раничка със сандвичи и кола, както и обичайните кибрит, фенерчета и манерка с вода.

— За какво са ти кирката и лопатата? — попита Джаки.

— Защото метеоритът трябва да е тук. — Опита се да прозвучи убедително, но самата тя изпитваше съмнения. Кого заблуждаваше? Такъв беше целият й живот — поредица от тъпи идеи.

Аби скочи в лодката и заклини греблата, докато Джаки се настаняваше на кърмата.

— Ти дръж компаса и ни насочвай — каза Аби.

Джаки развърза лодката и Аби започна да гребе. „Марея“ се изгуби в мъглата. Скоро подминаха една скала, стърчаща над водата като черен зъб и обрасла с водорасли. След нея подминаха още една и още една. Не подухваше никакъв вятър. Аби усещаше как косата й натежава от мократа мъгла, как влагата потича по лицето й и попива в дрехите.

— Сега вече разбирам защо не искаше да докараш лодката дотук — каза Джаки, оглеждайки скалите, които изникваха от мъглата. Някои от тях достигаха до шест фута височина и се издигаха над водата почти като човешки фигури. — Страшничко.

Аби гребеше.

— Ние може би сме първите хора, които някога са стъпвали на остров Шарк — каза Джаки. — Трябва да забием знамето си.

Аби мълчаливо продължаваше да гребе. Усещаше как сърцето й се свива. Това беше краят. Нямаше да намерят никакъв метеорит.

— Хей, Аби, съжалявам, че се заядох с теб на лодката. Дори и да не намерим метеорита, това си беше интересно приключение.

Аби поклати глава.

— Не спирам да мисля за онова, което каза, че съм прецакала живота си, като напуснах колежа. Баща ми толкова години спестяваше пари, за да ме прати да уча. И ето ме сега, на двайсет и една години, живея с нашите и работя като сервитьорка в Дамарискота. Неудачница.

— Стига, Аби.

— Дължа осем хиляди долара, които баща ми трябва да изплаща.

— Осем хиляди? Леле. Не знаех.

— Баща ми става в 3:30 сутринта, за да заложи капаните, работи като куче. Отгледа ме сам-самичък, след като мама умря. И ето, виж ме, крада му лодката. Защо съм такава ужасна дъщеря?

— От родителите се очаква да се скъсват от работа заради децата си. Това им е задачата. — Джаки се опита да се засмее. — Опа, стигнахме.

Аби погледна през рамо. Зад нея се издигаше тъмната сянка на острова. Нямаше никакъв бряг, само обрасли във водорасли враждебни и тъмни скали.

— Бъди готова да се намокриш — каза Аби.

Лодката се блъсна в най-близката скала, Аби направи няколко маневри, слезе и я завърза. Джаки й хвърли кирката, лопатата и раницата и също скочи на скалата. Двете издърпаха лодката на сухо и се огледаха.

Край тях се ширеше пустош. Масивна купчина от натрошени гранитни скали, покрити с начупени дървета, накъсани мрежи, натрошени шамандури и протрити въжета. Камъните бяха побелели от курешките на чайките, а над главите им се виеха невидими птици, които крещяха гневно.

Аби метна раницата на гръб. Те прекосиха полето от плавеи, изкачиха се по хлъзгавите скали и най-накрая се озоваха в началото на обрасла с режещ кладиум поляна. Островът преминаваше под ъгъл във висока скала, увенчана с гигантски гранитен клин като долмен, останал след разтопяването на глетчерите. Тревата отстъпи пред ниски храсталаци. Те стигнаха до гранитната плоча, заобиколиха я и продължаваха до стръмния край на острова.

Аби подмина плочата, спря се и се втренчи невярващо.

— Боже Господи!

Пред нея се ширеше наскоро образуван кратер с ширина пет фута.

Форд тръгна по пътеката след войниците и се озова в миньорския лагер, потънал в прах и хаос; войниците тичаха на всички страни, миньорите се суетяха насам-натам, объркани и уплашени, неспособни да разберат какво става. Останалите, сред които цели семейства, бягаха, подскачаха или куцукаха към горите, носейки или подкрепяйки болните и ранени роднини.

Той се огледа за Кхон и най-накрая забеляза познатата закръглена фигура да се появява тичайки откъм гората, с раница на гръб. Стигна до Форд запъхтян и с обляно в пот лице.

— Господин Мандрейк! Привет!

— Добра работа, Кхон. — Форд отвори раницата и измъкна отвътре един радиационен дозиметър. Включи го и погледна към скалата. — Четирийсет милирема на час. Не е зле.