Дъглас Престън - Сблъсък

Корсо усети как се изчервява от безпардонния му жест. Дирквайлер продължи да го гледа.

— Има ли още нещо или приключихме с това?

Корсо се обърна вдървено и тръгна да излиза.

— Моля, затворете вратата зад себе си.

Корсо я затвори и остана треперещ в коридора. Първоначалният шок и отказ да повярва в случилото се преминаха в гадене, а след това и в ярост. Това не беше правилно. Беше несправедливо. Да изхвърли работата му в кошчето… Това беше своеволие. Не можеше да го позволи.

Той се обърна и отвори вратата — само за да хване Дирквайлер наведен над кошчето да вади папките му.

— Ти… Ти, дебел плъх такъв.

— Моля?

— Чу ме много добре. — Всъщност кой говореше в този момент? Какви ги говореше? Нито веднъж през живота си не беше изпитвал такава ярост.

Дирквайлер почервеня и остави папките да паднат обратно в кошчето, след което се облегна назад и постави ръце зад главата си, разкривайки изцяло потните си подмишници.

— Тръгваш си с гръм и трясък, ясно. Искаш ли да добавиш още нещо?

— Да, по дяволите, искам. Изненадан съм, че въобще си бил приет на работа тук, камо ли да ти поверят контролен пост. Та ти си самата посредственост. Ти и Чодри, и двамата. Дадох ви доказателства за това, че нещо опасно, дори катастрофално може да се случи на Марс. Пред очите ви е, а дори не го забелязвате. Не сте по-различни от Инквизицията, която осъди Галилео.

— А, значи сега си Галилео? — Студена усмивка изкриви лицето на Дирквайлер и изчезна за миг. — Виж какво, Корсо, след като вече си изля яда върху мен, веднага отивай в кабинета си и остани там. Имаш петнайсет минути да си събереш нещата. След това охраната ще те отведе до изхода. Ясно ли е?

Той се завъртя на стола, обърна дебелия си гръб към Корсо и започна да пише нещо на клавиатурата.

Петнайсет минути по-късно Корсо вървеше към изхода на лабораторията, придружаван от двама охранители. Той носеше малка картонена кутия, в която беше събрал оскъдните си принадлежности: поставените в рамка дипломи от „Браун“ и МТИ, голяма друза, която му служеше за преспапие и снимка на майка му.

Когато излезе под горещото слънце и тръгна към морето от блестящи автомобили, наредени на гигантския паркинг, Марк Корсо получи прозрение. Той се спря рязко и едва не изпусна кутията. Спомни си един малък, привидно незначителен факт: Деймос, едната от луните на Марс, обикаляше около планетата за трийсет часа. Това обясняваше цикличността на аномалията.

Източникът на гама-излъчване не се намираше на Марс — беше на Деймос .

Докато Аби трескаво изкопаваше камъните от кратера и ги изхвърляше навън, мъглата премина в ситен дъждец. Метеоритът се беше забил на около един фут навътре в скалата под пръстта, изхвърляйки навън смесена купчина от натрошени камъни и кал. Тя беше изненадана от малките размери на кратера — само около три фута дълбочина и пет фута ширина. Дъждът постепенно се засилваше и дъното на кратера започна да се превръща в каша, кална локва смесена с натрошена скала.

Аби изкопа едно доста голямо парче, избута го до ръба на кратера, Джаки го пое и го извади навън.

— Толкова камънаци се събраха тука — каза Джаки. — Как ще разберем кой е метеоритът?

— Повярвай ми, веднага ще разбереш. Той е направен от метал — метеоритно желязо.

— Ами ако е много тежко и не успеем да го вдигнем?

Аби откърти още един камък от дъното, повдигна го и го изхвърли отвън.

— Ще измислим нещо. Във вестника пишеше, че е сто фунта.

— Във вестника пишеше, че може да е около стотина фунта.

— Колкото по-голям, толкова по-добре. — Аби почисти няколко дребни камъка и изхвърли навън три-четири лопати лепкава кал. Докато работеха, ръмежът се превърна в постоянен дъжд. Дори дъждобранът не успя да я запази и скоро стана вир-вода. Студена кал влизаше в ботушите й и накрая краката й вече жвакаха звучно при всяка стъпка.

— Донеси кофата и въжето от лодката.

Джаки изчезна в мъглата и се върна след пет минути.

Аби завърза въжето към дръжката на кофата и я напълни я кал, която Джаки издърпа и изхвърли, след което спусна кофата обратно за следващото пълнене.

Аби изпъшка, след като изпрати нагоре следващата кофа. Взе лопатата и я заби в калта. Ръбът й удари в камък.

— Това отдолу е твърда скала. — Продължи да сондира. — Метеоритът трябва да е тук долу, някъде сред натрошените камъни.

— Значи колко е голям?

Аби се замисли за миг, пресмятайки на ум. Каква беше относителната плътност на желязото? Седем хиляди и нещо.