Дъглас Престън - Сблъсък

Аби свали ръкавицата си и пъхна пръсти в дупката, опитвайки се да стигне колкото се може по-надълбоко. Стените бяха гладки като стъкло, цилиндричната дупка беше толкова перфектна, сякаш бе издълбана със сонда.

Тя взе едно камъче и го пусна в дупката. След миг чу слабо чукване отдолу.

Аби погледна към Джаки.

— Няма го. Метеоритът не е тук.

— А къде е?

— Просто е продължил надолу. — И въпреки всичките опити да потисне сълзите си, тя избухна в ридания.

Порутеният манастир беше претъпкан с бегълци, монасите отвеждаха болните хора в бомбардирания храм и им даваха храна и вода. Звуците на плачещи деца и хлипащи майки се смесваха с брътвежите на объркани и ужасени гласове. Когато Форд се огледа, търсейки игумена, той с изненада забеляза, че облечените в оранжеви роби монаси, тежковъоръжени и препасали патрондаши, обикалят наоколо, явно охраняваха пътеките, които слизаха от планината. В далечината, над хълмовете, се забелязваше черен стълб от пушек, които се издигаше към нажеженото небе.

Най-накрая откри игумена, коленичил до едно болно момче, да го утешава и да му дава вода от стара бутилка от кока-кола. Мъжът го погледна.

— Как успя да го направиш?

— Дълга история.

Игуменът кимна с глава и каза просто:

— Благодаря.

— Нуждая се от усамотено място, за да проведа един разговор — каза Форд.

— В гробището. — Той махна с ръка към обраслата с трева пътека. Форд тръгна към мястото, където гората беше пооредяла, загърбвайки хаоса в манастирския двор. Сред дърветата бяха пръснати десетки будистки ступи, малки кули, в които се съхраняваше прахът на почитани монаси. Някога ступите са били позлатени и боядисани, но с времето цветовете бяха избледнели, някои от кулите се бяха срутили и образуваха малки купчинки. Форд откри едно тихо местенце сред гробниците, извади сателитния си телефон, включи го в нетбука си и набра номера.

Миг по-късно се чу плътния глас на Локууд. Във Вашингтон сега беше два сутринта.

— Уайман? Успя ли?

— Ти си проклет лъжец, Локууд.

— Хей, чакай малко, успокой се. Какво имаш предвид?

— През цялото време си знаел къде се намира мината. Тя е огромна, не може да бъде пропусната от космоса. Защо ме излъга? Каква беше целта на цялата тази шарада?

— За всичко си има причини — отлични причини. Сега: събра ли данните, които ти поръчах?

Форд овладя гнева си.

— Да. Всичко. Снимки, радиационни измервания, джипиес координати.

— Отлично. Можеш ли да ми ги пратиш?

— Ще си получиш данните, след като аз получа обяснение.

— Не си играй с мен.

— Никакви игрички. Просто обмяна на информация. В твоя кабинет.

Последва дълга пауза.

— Много глупаво от твоя страна да следваш такава линия на поведение спрямо нас.

— Аз съм глупав човек. Вече го знаеш. А, и между другото, взривих мината.

— Какво си направил?!

— Взривих я. Няма я. Сайонара.

— Да не си полудял? Нали ти казах да не я докосваш!

Форд се опита да потисне гнева си. Той си пое дълбоко дъх и преглътна.

— Те са поробили цели села, жени и деца. Стотици хора умираха. Имаше един масов гроб пълен с мъртъвци. Не можех да позволя това да продължава.

След кратка пауза Локууд каза:

— Стореното — сторено. Ще се видим в кабинета ми веднага, щом пристигнеш.

Форд прекъсна връзката, изключи телефона и го угаси. Пое си няколко пъти дълбоко въздух, за да възвърне самообладанието си. В гробището беше тихо, здрачаваше се и последните слънчеви лъчи прозираха през върховете на дърветата, изпъстряйки гробището със златнозелени точици. Той постепенно се успокояваше. Никога нямаше да забрави онова, което беше видял — той добре знаеше, че до края на живота си често щеше да си мисли за него.

Освен това имаше нещо, свързано с мината, което беше пропуснал да съобщи на Локууд. Нещо толкова невероятно, толкова фантастично, че не се поддаваше на никакъв анализ. Но последствията от него щяха да бъдат ужасни.

Застанал зад руля на собствената си лодка, Уърт си отвори една бира и се загледа в дъжда, който се стичаше на вадички по прозореца. Момичетата бяха на острова от близо два часа. „Проклетото съкровище сигурно е огромно“ — помисли си той.

Той отново провери револвера си, същия, с който на петнайсет беше обрал бакалията на Харисън, и наведе дулото надолу, балансирайки го в ръката си. Неотдавна беше опитал да го заложи, за да изкара малко пари за дрога, но никой не искаше да го вземе. Казваха, че е пълен боклук. Какво ли разбираха пък те? Предишната вечер се беше представил чудесно и Уърт се усмихна при мисълта за всичките жаби, които двамата с чичо му бяха превърнали в малки розови облачета с тоя пистолет.