Дъглас Престън - Сблъсък

— Моля, седнете — каза монахът и махна с ръка към няколко тръстикови рогозки, постлани на тревата. Следобедното слънце надничаше през счупения покрив, оцветяваше в златно рисунките по източната стена, а димът от ароматните пръчици се прокрадваше покрай слънчевите лъчи. След няколко минути мълчание се появи един монах, който носеше стар чугунен чайник с чай и няколко нащърбени чаши, които постави на рогозката и напълни с течността. Те отпиха от силния зелен чай. Когато го изпиха, игуменът се изправи.

— Говорите ли кхмерски? — обърна се той към Форд с чуруликащ глас.

Форд кимна.

— Какво ви води на края на света?

Форд бръкна в джоба си и извади фалшивия меден камък. Игуменът ахна и бързо отстъпи назад, а останалите монаси се скупчиха край него.

— Махни дяволския камък оттук.

— Фалшив е — отвърна кратко Форд.

— Да не сте търговци на скъпоценни камъни?

— Не — каза Форд. — Търсим мината, откъдето изкопават медните камъни.

За пръв път по лицето на монаха се изписа някаква емоция. Той като че ли се поколеба и прокара ръка по сухия си обръснат скалп. Преминавайки по наболата му коса, пръстите му издадоха лек хрущящ звук.

— Защо?

— Изпраща ме правителството на САЩ. Искаме да я намерим и да я затворим.

— Там има много бивши войници на червените кхмери, въоръжени с пистолети, минохвъргачки и РПГ. Избухливи хора. Как очаквате да стигнете там и да оцелеете?

— Ще ни помогнете ли?

Монахът отговори без колебание.

— Да.

— Какво знаете за хората, които управляват мината?

— Преди около месец в гората имаше силна експлозия. Малко след това се появиха те. Нападнаха планинските села, подбраха хората и ги накараха да копаят дяволските камъни. Изтормозват ги до смърт и след това отиват и хващат други.

— Можете ли да ни кажете нещо за разположението на мината, броя на войниците, кой управлява мината.

Игуменът направи жест с ръка и един от монасите се изправи и излезе. Малко по-късно се върна, водейки едно сляпо дете на около десет години, облечено в монашеска роба. Лицето и скалпът му бяха покрити с мрежа от белези, носът и едното му ухо липсваха, а очните му ябълки представляваха огненочервени ями. Телцето под робата беше малко, слабо и изкривено.

— Това дете избяга при нас от мината — каза игуменът.

Форд погледна към детето отблизо и осъзна, че това е момиче, облечено като момче.

Монахът продължи:

— Ако разберат, че я крием тук, всички ще умрем. — Той се обърна към нея. — Ела тук, дете мое, и разкажи на американеца всичко, което знаеш, дори най-ужасните неща.

Детето заговори с равен, безчувствен глас, сякаш рецитираше стихотворение в класна стая. Тя разказа за експлозията в планината, за идването на бившите войници на червените кхмери; за това как нападнали селото й, убили майка й и баща й и подкарали оцелелите през джунглата към мината. Тя описа как постепенно ослепяла, докато ровела из натрошената скала в търсене на скъпоценните камъни. След това с ясни и точни думи описа с подробности разположението на мината, къде патрулират войниците, къде живее шефът и как работи мината. Когато свърши, тя се поклони и отстъпи назад, също както ако беше рецитирала стихотворение в училище.

Форд остави бележника си на земята и дълбоко въздъхна.

— Разкажи ми за експлозията. Каква беше тя?

— Като бомба — отвърна момичето. — Облакът се издигна високо в небето и заваля кален дъжд, който продължи с дни. Много дървета нападаха.

Форд се обърна към монаха.

— Вие видяхте ли експлозията? Каква беше?

Игуменът го прогледна с проницателните си очи.

— Като демон от дълбините на ада.

Аби наби щифта на котвата и скочи в рулевата кабина.

— Махаме се оттук — каза тя, сграбчи руля и форсира двигателя, отдалечавайки лодката от остров Марш.

— Това беше пълен провал — рече ядосано Джаки.

— Минахме два, още три остават — каза Аби, опитвайки се да звучи весело. — Не се тревожи, ще го намерим.

— Дано да е така. Пълзенето из онези храсти направо ме довърши. Все едно ме бяха затворили в сак с диви котки. Погледни колко съм надрана! — Тя тикна ръката си под носа на Аби.

— Бойни рани. Ще можеш да се хвалиш с тях пред внуците си. — Тя насочи „Марея“ покрай северния нос на остров Марш. Залязващото слънце хвърляше оранжеви лъчи върху отдалечения континент, а във въздуха се носеше лека омара. Тя провери картата и пое курс към следващия остров в списъка й: Рип. Виждаше очертанията му на хоризонта, на няколко мили зад старата станция на Кроу. Тя винаги й беше изглеждала някак не на място, големият бял мехур се издигаше над скалистия остров като грамадна гъба пърхутка. Над водата се носеше малка групичка светлинки — фериботът от остров Кроу се беше отправил към пристанище Тенънт.