Дъглас Престън - Сблъсък

Аби измъкна манерката от раницата и я подаде на приятелката си. Джаки отпи една голяма глътка и Аби побърза да направи същото.

— Ободри ли те?

— Не.

— Дай да приключваме с това. — Аби усети как топла вълна залива стомаха й, надигна се и запълзя към полето. Светлините на къщата бяха достатъчни и тя пъхна фенерчето в раницата. Придвижвайки се бавно на лакти и колене, те пълзяха през мъртвата, сплъстена трева.

Когато стигнаха някъде по средата на полето, отнякъде се разлая куче. Двете инстинктивно се проснаха в калта. От къщата се разнесе слабият глас на Франк Синатра, който след миг се изгуби — някой беше отворил и затворил вратата. Те зачакаха.

В далечината отново се разнесе лай. Аби усети леденостудената вода да се стича по гърба й и потрепери.

— Аби, моля те. Дай да се махаме оттук.

— Шшт!

Аби се накани да се надигне, но забеляза две сенки, които се появиха иззад ъгъла на къщата и хукнаха към моравата, навели ниско глави и забили носове в тревата.

— Кучета — каза тя.

— О, Боже, не.

— Трябва да се махаме оттук. На три хукваме към потока.

Джаки изскимтя.

— Едно, две, три . — Аби се надигна и хукна през полето, а Джаки я следваше по петите. За тях се разнесе бесен лай. Те долетяха до потока и мързеливото, но мощно течение ги повлече надолу към гората. Аби се скри изцяло под водата, като остави само лицето си на повърхността, опитвайки се да диша през стиснатите си устни. Лаят се приближи и тя видя светлината на фенерчетата, която танцуваше по хълма — към тях тичаха двама мъже.

Лаят се разнесе от горната част на потока, където бяха навлезли във водата. Виковете на приближаващите се мъже се чуваха все по-близо.

Потокът навлезе в гората и дърветата скриха небето от погледа й. Тя се опита да намери Джаки, но беше твърде тъмно. Потокът криволичеше покрай големи заоблени скални блокове и дебелите коренища на смърчове. Тя чу силно бучене на вода и потокът я повлече напред.

„Водопад.“ Тя протегна ръце, за да се залови някъде, сграбчи един камък, но той беше много хлъзгав и водата отново я повлече напред. Бученето се засили. Тя надигна глава и забеляза в тъмнината тънка бяла линия. Опита се да се вкопчи в друг камък, но водата отново я изблъска встрани и я отнесе надолу.

— Джаки! — избоботи тя, преди да усети как потокът я всмуква; за миг се почувства като в безтегловност, белият тътен я погълна и тя изведнъж се озова в студен, вихрещ се мрак. За миг застина неподвижно, объркана къде е нагоре, след което заплува бясно, ритайки с крака и пляскайки с ръце, опитвайки се да постигне баланс — и главата й изведнъж изскочи над повърхността. Тя си пое дълбоко дъх и запляска лудо, опитвайки се да задържи главата си над изливащата се отгоре вода, след което се метна встрани, с няколко замаха на ръцете се откъсна от водовъртежа и само след миг вече плуваше в спокойни води. Видя нощното небе и океана — намираше се съвсем близо до брега. Потокът я носеше между чакълени наноси и Аби започна да рита бясно към тях. Кракът й потъна в дребните камъчета и тя се опита да се изправи, кашляйки и плюейки вода. Огледа се наоколо, но всичко беше тихо. Мъжете и кучетата не се виждаха никъде.

— Джаки — изсъска тя.

След минутка Джаки изскочи над водата, изправи се на колене и започна да плюе вода.

— Джаки? Добре ли си?

След миг се чу дрезгав глас:

— Да, мамка му.

Притичвайки покрай дърветата, те стигнаха до лодката, издърпаха я в морето, натовариха се вътре и загребаха. Малко по-късно вече седяха в „Марея“. След минута мълчание и двете избухнаха в истеричен смях.

— Така — рече Аби, след като се поуспокои. — Да вдигаме котва и да се махаме оттук, преди да са тръгнали да ни търсят с оная тяхната голяма яхта.

Съблякоха мокрите си дрехи и ги провесиха по парапетите, след което чисто голи подкараха лодката към нощния океан, подавайки си бутилката с „Джим Бийм“.

Форд се смяташе за бързоходец, но будисткият монах се придвижваше през гората с гъвкавостта на прилеп, шляпаше чевръсто с малките си чехли, развявайки оранжевата си роба. Те вървяха четири часа мълчаливо, без почивка, докато не стигаха до един голям камък на входа на стръмна клисура. Монахът рязко спря, загърна се с робата си и седна, навеждайки глава в молитвена поза.

След кратко мълчание той ги погледна и посочи с пръст към клисурата.

— Шест километра. Вървете по главния каньон към хълма и се изкачете по него. Ще се озовете над мината, погледнете надолу към долината. Но внимавайте — по хълма се движат патрули.