Дъглас Престън - Сблъсък

— Помниш ли, когато отидохме там на излет? — попита Джаки, проследявайки погледа й. — Онези тримата откачени, които живеят на острова и се грижат за станцията?

— Тогава се опитваха да изпратят сигнали до сондата около Сатурн.

— А ти се чудеше що за луди типове трябва да са, за да приемат подобна работа на остров, която се намира на майната си. Помниш ли онзи с конските зъби, дето ни се хилеше? Пфу! Какво си мислиш, че правят по цял ден?

— Може би са заети да звънят на Извънземното.

— Йо-о, Извънземното, има ли още от ония марсиански мацки? — рече Джаки.

Аби се разхили.

— Като говорим за размътващи съзнанието субстанции, забелязвам, че слънцето е слязло под нока. — Тя държеше в ръка бутилка „Джим Бийм“.

— Тъй вярно.

Аби отпи една глътка и подаде бутилката на приятелката си. Джаки отпи на свой ред. Слънцето се килна зад хоризонта и над спокойния залив се спусна здрач.

— О-хо — рече Аби, гледайки напред. Тя взе бинокъла от таблото и се взря в острова пред тях. — Прозорците на къщата на Рип светят. Изглежда, адмиралът вече е дошъл от Джърси за лятната си ваканция.

— Мамка му.

Когато наближиха острова, пред погледите им се появи дървената къща, със своите кули и фронтони, огряна от външните лампи.

— Тоя адмирал е един луд кучи син — каза Джаки. — Казват, че по време на Корейската война убил сума ти жени и деца.

— Градски легенди.

— Имам предвид, че може би ще е добре да пропуснем Рип.

— Джаки, линията минава през средата на острова. Ще го претърсим през нощта — тази нощ.

Джаки изпъшка.

— Ако метеоритът е паднал на Рип, адмиралът сигурно вече го е открил.

— Тогава той още не е бил тук. А и островът е доста голям.

— Казват, че имал охрана.

— Да бе, точно така, двама, дето седят в кухнята и плюскат понички, докато гледат „Американски идол“.

Островът изникна пред тях, голямата къща грееше, осветена като затвор. Аби огледа пристанището и къщата с бинокъла. Малката лодка с извънбордов двигател на адмирала беше завързана за плаващия док, а голямата моторна яхта беше пуснала котва в залива. Край прозорците на къщата се виждаха сенки.

— Ще хвърлим котва от другата страна.

— Внимавай за течението край западната страна — каза Джаки. — Доста е коварно. Най-добре е да се приближиш от югозапад.

— Добре. — Аби завъртя руля и промени курса така, че да се приближат към острова откъм другия му край. Спряха се на около стотина фута от брега и пуснаха котва. Светлината от небето беше почти изчезнала и започваха да се появяват звездите. Аби остави да светят само светлините на котвата и електрониките и лодката потъна в мрак, а Джаки натъпка в раницата си най-важното: „Джим Бийм“ в една метална манерка, водолазен нож, бинокъл, манерка с вода, кибрит, фенерчета, батерии и един спрей със сълзотворен газ.

Двете се прехвърлиха в надуваемата лодка. Водата се простираше гладка и тъмна, пред тях се мержелееше островът, потънал в мрак. Аби предпазливо гребеше към брега, като се стараеше да избегне плясъка на веслата. Лодката застърга в пясъка и те изскочиха от нея. Светлините на къщата се виждаха едва-едва през дърветата.

— И сега какво? — прошепна Джаки.

— Просто върви след мен. — Аби тръгна напред с компас в ръка, прекоси брега, проправи си път през гъстите шипкови храсти и най-накрая стигна до гората. Чуваше тежкото дишане на Джаки зад гърба си. Сред дърветата беше тъмно като в гроб. Тя включи фенерчето си и леко прикривайки го с ръка, продължи да върви напред сред обраслите с мъх дървеса, насочвайки го наляво и надясно в търсене на кратер. От време на време Аби спираше и проверяваше местонахождението им с компаса.

Минаха десет минути, а те не бяха открили нищо. За да достигнат до другия край на острова, преминаха през едно тресавище и прекосиха бавно течащ поток, газейки във вода до гърдите, като Аби държеше раницата над главата си. След потока се ширеше голо поле. Аби се сви до едно дърво и го огледа през бинокъла, докато Джаки си събуваше обувките и изливаше от тях калната вода.

— Умирам от студ.

Полето заобикаляше хълма и стигаше до грижливо поддържана морава и тенис корт, отвъд които се издигаше грамадната къща. Тя забеляза движение край един от прозорците.

— Трябва да прекосим това поле — прошепна Аби. — Кратерът може да е там.

— А може би трябва да го заобиколим.

— Няма начин. Тръгваме напред.

Но никоя от тях не помръдна.

Аби я смушка.

— Страх ли те е?

— Да. И съм мокра.