Дъглас Престън - Сблъсък

— Тръгнаха след нас — каза Кхон. — Не трябва да спираме.

Форд кимна.

— Нагоре по потока. Няма да очакват да тръгнем натам.

Влязоха във водата и тръгнаха нагоре по бързеите. След половин час изморително изкачване, те се озоваха при извора, където водата бликаше от една цепнатина. Хребетът минаваше на стотина ярда над главите им, а надясно продължаваше сухо дере.

Те прекосиха дерето и се изкачиха върху хребета, минаха от другата му страна и стигнаха до друг хълм, покрит с гъсти храсталаци. Минаха два часа и започна да се спуска здрач. Гората потъна в зелен сумрак.

Кхон се хвърли върху снопчетата малка зелена папрат, обърна се по гръб и подложи ръце под главата си. Спокойното му лице се разтегна в усмивка.

— Прекрасно. Да си направим лагер.

Форд седна върху един паднал пън, дишайки тежко. Извади манерката си и я подаде на Кхон, който отпи жадно. След това самият той пи от топлата, зловонна вода.

— Нали намери мината — каза Кхон, като седна и се загледа в маникюра си. Извади от джоба си малка пиличка и започна да почиства и пили ноктите си. — Вече знаеш местоположението й. Можем да се връщаме.

Форд не каза нищо.

— Нали така, господин Мандрейк? Връщаме ли се обратно?

Отново никакъв отговор.

— Повече не искам да спасявам света, моля те!

Форд се почеса по врата.

— Кхон, знаеш много добре, че имаме проблем.

— Който е?

— Защо ме изпратиха тук?

— За да намериш мината. Сам ми го каза.

— Ти я видя. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че ЦРУ вече не знаят точното й местоположение? Няма начин шпионските ни сателити да са пропуснали онова място.

— Хмм — промърмори Кхон. — Много си прав, да знаеш.

— Тогава каква е тая шарада с изпращането ми тук?

Кхон сви рамене.

— Неведоми са пътищата на ЦРУ.

Форд разтри лицето си, приглади косата си назад и въздъхна дълбоко.

— Има още един проблем.

— Който е?

— Нима ще оставим онези хора да умрат?

— Онези хора вече са мъртви. Освен това ми каза, че са ти заповядали нищо да не предприемаш. Да не пипаш мината. Нали така, господин Мандрейк?

— Там имаше деца, малки деца. — Форд вдигна главата си. — Видя ли как застреляха онова момче, просто ей така? Ами масовия гроб? Там вече има поне двеста трупа, а ямата не беше пълна дори наполовина. Това е геноцид.

Кхон поклати глава.

— Добре дошъл в страната на геноцида. Зарежи тая работа.

— Не. Няма просто така да си отида.

— Какво можем да направим?

— Да взривим мината.

Марк Корсо стискаше здраво компактдиска в ръка, усещайки как потта от пръстите му се стича по пластмасовата кутийка. За пръв път влизаше в конферентната зала, светая светих на марсианската мисия. Тя изглеждаше доста разочароващо. Застоялият въздух миришеше на кафе, стари килими и препарат за почистване на мебели. Стените бяха облечени в изкуствена ламперия, някои от плоскостите се бяха изкривили, други бяха нападали. Върху пластмасовите маси покрай стените бяха подредени компютърни монитори, осцилоскопи и други електронни уреди. В единия край на стаята висеше голям екран, спуснат от тавана, а в центъра беше разположена най-грозната съвещателна маса, която беше виждал през живота си, направена от кафява пластмаса с алуминиеви ъгли и метални крака.

Корсо седна на стола пред малката пластмасова табела с неговото име. Измъкна лаптопа си, сложи го на масата, включи го в контакта и го пусна. Междувременно стаята се пълнеше с лаборанти, които разговаряха, шегуваха се и се наливаха със слабо калифорнийско кафе от автомата в ъгъла.

Марджъри Ланг седна до него и включи компютъра си. Той усети парфюма й с аромат на жасмин. Тя се беше издокарала в много добре изглеждащ черен костюм и Корсо остана много доволен, че сутринта беше решил да облече най-доброто си сако с една от най-скъпите си копринени вратовръзки. Никъде в стаята не се виждаха бели лабораторни престилки.

— Нервен ли си? — попита тя.

— Малко. — Това беше първото събрание на Корсо като член на висшия персонал и от десетимата души, които щяха да изнасят презентации, той щеше да говори трети. Всеки разполагаше с пет минути да направи изложението си, след което следваха въпросите.

— Скоро ще започне да ти се струва като нещо обичайно.

Директорът на мисията Чарлз Чодри се изправи от своето място начело на масата и в стаята настъпи тишина. Корсо харесваше Чодри — той беше млад, елегантен, с преждевременно посивяла коса, която носеше опъната назад и вързана на опашка, с брилянтен ум и въпреки това невероятно земен тип. Всички знаеха историята му: роден в Кашмир, Индия, той беше пристигнал в САЩ още като бебе с вълната бежанци по време на Втората война за Кашмир през 1965 г. Той се беше издигнал от нищото, класическа история за успеха на имигранта — получи титлата доктор по планетарна геология в Бъркли, а дисертацията му спечели наградата Стоктън. Сякаш за да компенсира чуждия си произход, Чодри се държеше като чист американец — калифорниец дори: падаше си по алпинизъм, маунтинбайк и сърфинг, и покоряваше зимните вълни на Маверикс, който се смяташе за най-опасното място за сърф в света. Носеха се слухове, че произхожда от богато браминско семейство от нисшата аристокрация и в родината си има титла, паша или набоб, но никой не знаеше със сигурност дали е така. Беше донякъде суетен, но това беше простим недостатък, доста често срещан сред персонала на ЛРД.