Дъглас Престън - Сблъсък

Форд изключи компютъра и се облегна замислено назад. Сисофон беше хаотичен голям град по пътя от Тайланд до Сием Риап, Камбоджа, истински рай за контрабандисти, фалшификатори и измамници. Той отвори телефона си и набра един номер от паметта. Не беше сигурен дали номерът е все още актуален, нито дори дали мъжът от другата страна е все още жив.

Почти веднага се чу жизнерадостен глас, който говореше английски със слаб акцент, смесица между британски и китайски.

— Ало, Кхон е на телефона.

Форд почувства истинско облекчение, щом чу жизнерадостния глас. Той беше още жив, и съдейки по тона му, се чувстваше много добре.

— Кхон? Обажда се Уайман Форд.

— Форд? Ах ти, старо куче! Къде се губиш, по дяволите, и каква проклетия те води отново в кралство Камбоджа? — Кхон обожаваше английските ругатни, но не винаги успяваше да ги вмъкне на точното място.

— Имам задача за теб.

От другата страна се разнесе стон.

— О, не!

— О, да — каза Форд, — и тази е доста добра.

„Марея“ се плъзгаше през прохода между островите Марш и Лаудс, водата беше зелена и спокойна и в нея се отразяваха тъмните дървета от острова. Аби Строу се взря в усамотеното заливче, изключи от скорост и леко даде на задна, за да накара лодката да спре.

— Първи помощник, пусни котва!

Джаки отиде на носа, освободи веригата на котвата и я пусна във водата.

— Съвсем сами сме — извика тя. — Наоколо няма никакви лодки.

— Чудесно. — Аби погледна към часовника си. — Разполагаме с шест часа дневна светлина да търсим метеорита.

— Умирам от глад.

— Ще хапнем по пътя.

Те спуснаха малката гумена лодка във водата и загребаха към покрития с камъчета бряг. След като стигнаха, издърпаха лодката над приливната линия и застанаха на пустия бряг, оглеждайки се наоколо. Намираха се в най-запустялата част на острова, плажът беше обсипан с напукани от зимния студ скали, начупени капани за омари, плавей и въжета. Приливът се оттегляше, разкривайки обрасли с водорасли скали, които се подаваха над водата като косматите глави на някакви морски чудовища. Влажният, студен въздух беше пропит със смесената миризма на сол и вечнозелени дървета. Там, където свършваше плажът, започваше гъста гора от черни смърчове.

— Леле, колко е гъста — каза Джаки, съзерцавайки стената от дървета. — Как ще успеем да намери метеорита в нея? — По това време на годината Лаудс беше напълно пуст, няколкото летни лагера бяха затворени. Никой нямаше да ги безпокои.

— По кратера и съборените дървета. Повярвай ми, скала, която тежи сто фунта и която лети със сто хиляди мили в час, ще остави след себе си доста голяма бъркотия. — Аби измъкна картата, разгъна я на пясъка и затисна ъглите й с камъчета. Линията, която беше начертала, минаваше през острова под ъгъл, който се пресичаше с брега, върху който бяха слезли. Тя постави компаса върху картата, ориентира се и си избра посока.

— Ще вървим натам — каза тя, като посочи с пръст.

— Щом казваш.

Аби тръгна към гъстата смърчова гора. Спомни си едно стихотворение, което трябваше да научи наизуст и да го изрецитира една вечер пред всички родители и цялото училище. Тя се задави и то направо и изхвръкна от главата — остана смълчана на сцената цяла една дълга, мъчителна минута, преди да побегне, обляна в сълзи — но сега то просто изскочи неканено в мислите й.

Винаги така ставаше: всичко — в най-неподходящия момент.

Тя навлезе дълбоко в гората, следвайки стрелката на компаса. През високите дървета проникваше слаба, зеленикава светлина, а във високите им корони шепнеше вятърът. Усещането беше като че пристъпва по пътеката на някаква огромна зелена катедрала, дърветата се издигаха като масивни колони, а земята, покрита с мек мъх, пружинираше под краката й. Аби вдъхна наситения с боров аромат въздух и си припомни десетките пъти, когато като малка беше къмпингувала по поляните в северния край на острова заедно с майка си и баща си. Те лежаха в спалните си чували под нощното небе и наблюдаваха падащите звезди. В онези години островът беше абсолютно необитаем, старите ферми постепенно се рушаха. Сега градските пенсионери бяха започнали да ги изкупуват и да ги превръщат във вили, островът започна да се променя. Скоро, помисли си тя, девствената гора, всичката тази атмосфера на старост и занемареност ще изчезне, заменена от симпатични летни вилички, дантелени перденца и злобни бабки, които гонят хлапетата от градинките си.