Дъглас Престън - Сблъсък

Гората ставаше все по-гъста и накрая вече трябваше да пропълзяват под нападалите стъбла.

— Не виждам никакви кратери — каза Джаки.

— Едва сега започваме.

Скоро се озоваха на разчистено място, една каменна стена заграждаше групичка надгробни камъни. Старото островно гробище.

— Време за обяд! — изкрещя Джаки, прескочи стената, хвърли раницата си и се тръшна на земята. Облегнала гръб на един надгробен камък, тя започна да си свива джойнт.

Аби обиколи гробището, четейки надписите по надгробните камъни. Странните древни имена звучаха като инвентарен списък от някакъв изгубен свят: Зебедая Лауд, Хирам Картър, Ора Мей Полънд, Нехемая Сует. Мислите й се отнесоха към погребението на майка й. Аби си спомни как разблъска тълпата, която се беше събрала край отворения гроб, и тръгна нагоре по хълма, четейки надписите по надгробните камъни в опит да запази разсъдъка си. Когато стигна до върха, погледна надолу към скупчените около черната дупка хора, към оголените дървета, замръзналата трева и яркозелените изкуствени чимове, натрупани около гроба.

Все още не можеше да повярва, че майка й я няма. Никога нямаше да забрави онзи ден в болницата, когато попита лекаря: как така се случи точно на нея? Той я погледна с ужасна тъга в очите — добър човек, победен от науката.

— Наистина не знаем как — отвърна той, — но по някаква причина преди пет или десет години клетките й не са се разделили както трябва и оттам е тръгнало всичко…

„Клетките не са разделили както трябва.“ Странно как тези толкова малки неща могат да оказват такова гигантско влияние.

— Хей, мамче! — разнесе се гласът на Джаки между гората от камъни. — Ще спреш ли да се кланяш на предците си и да дойдеш да споделиш тази цигара с мен?

Аби се върна на мястото, където Джаки седеше, облегната на надгробния камък.

— Моите предци? Говори за себе си, бяло момиче.

— Не ми ги пробутвай такива, и ти си толкова мейнчанка, колкото и аз. Нищо лично.

Тя седна с кръстосани крака, дръпна от цигарата, вдиша дълбоко и издиша. Докато пламенното усещане се простираше от дробовете към главата й, тя разопакова сандвича си и го захапа. Двете се хранеха безмълвно, а след това Аби легна по гръб в тревата, подложила ръка под главата си и вперила поглед в небето.

— Забеляза ли? — попита тя. — Почти половината от хората, погребани тук, са по-млади от нас.

— Винаги те налягат такива мрачни мисли — промърмори Джаки.

— Ще ме налягат по-малко, след като намеря метеорита — отвърна тя.

Двете се засмяха, легнали в тревата, с лица към небето.

Рандъл Уърт приближи остров Тръмкап със своята двайсет и четирифутова моторна лодка, наречена „Морски вълк“, дизеловият двигател избумтя веднъж и изпусна медночервен облак от ауспуха си. Късовълновото радио беше настроено на рок станцията, но пращеше толкова силно, че Уърт можеше само да гадае каква песен върви в момента.

Той ловуваше омари сам, без помощник, защото никой не искаше да работи с него. Толкова по-добре, нямаше да се налага да дели печалбата. Преди известно време едно копеле беше нарязало половината му корди, защото го излови, че мами с парите. „Майната им, майната им на всичките.“

Той хвърли последния капан, рязко зави надясно и спря, без да изключва двигателя. Кордата се опъна, плувката се скри под водата, следвана от шамандурата. Уърт допи остатъка от бирата и хвърли кутийката зад борда. Избърса устата си и погледна към двигателния отсек. Моторът кашляше, инжекторите бяха скапани, от мокрия ауспух пръскаше гориво и оставяше пъстроцветни следи във водата. На всеки няколко минути трюмната помпа кашляше и изхвърляше мазна вода. Той отново се изплю и храчката му залепна на палубата като мида без черупка. Той ритна маркуча, от който течеше студена вода, и отми противната слуз от дъските.

Надяваше се скапаната лодка да изкара и тоя сезон. След това щеше да я застрахова и да я потопи. Достатъчно беше да сложи скапан предпазител на помпата, да я закотви и да изчака ден-два.

Лодката постепенно подмина остров Тръмкап и на хоризонта се появи остров Кроу — огромният бял купол на старата измервателна станция се издигаше над него като балон. Фериботът тъкмо излизаше от пристанището и пенеше водата, завивайки към Френдшип. Когато отново погледна към сушата, той забеляза с изненада една лодка, която леко се поклащаше закотвена в малкото заливче на остров Марш. Той присви очи.

„Марея“. Лодката на Аби Строу.