Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

— Той ще иска ли?

— По-добре не, достатъчно се е наострил. Аз обаче не бих отказал — отвърна той и пусна най-очарователната си усмивка.

Тя му наля и също се усмихна.

— Сметана?

— Само ако препоръчвате.

— Ами, аз обичам сметана в кафето.

— Значи и аз обичам. И захар. Много захар.

Усмивката й стана по-широка.

— Колко много?

— Не спирайте, докато не ви кажа.

Фордайс се върна на масата. Погледът му се премести от Гедеон на сервитьорката и обратно. И докато се настаняваше, се обърна към Гедеон.

— Антибиотиците, дето ти биха, действат ли?

Сервитьорката побърза да се махне. Гедеон се обърна към Фордайс.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— В момента работим. Можеш да сваляш сервитьорките в свободното си време.

Гедеон въздъхна.

— Съсипваш ми стила.

— Стил? — изсумтя Фордайс. — А, и още нещо: трябва да разкараш черните джинси и маратонките. Приличаш на някакъв смахнат пънкар. Това е непрофесионално и е част от проблема ни.

— Забравяш, че пристигнахме без багаж.

— Е, надявам се утре да си облечен прилично. Ако нямаш против, че го казвам.

— Всъщност имам — рече Гедеон. — По-добре така, отколкото да приличам на господин Куонтико.

— Какво му е на господин Куонтико?

— Да не си въобразяваш, че като се изтупаш като як агент от ФБР, това ще ти отвори всички врати и ще накара хората да се отпуснат и да си развържат езиците? Аз лично се съмнявам.

Фордайс поклати глава и започна да барабани с молив по празната си чаша. След минутка каза:

— Трябва да има посока на разследването, за която още никой не се е сетил. — Блекберито му иззвъня (звънеше през две-три минути) и той го извади, отвори съобщението, прочете го, изруга и прибра апарата. — Кучите синове още „разглеждат документите“.

Това даде идея на Гедеон.

— А какво ще кажеш за телефонните записи на Чокър?

Фордайс поклати глава.

— Няма да ни пуснат и на хиляда километра от тях. Със сигурност са конфискувани и засекретени.

— Да, но на мен ми хрумна нещо. Чокър беше малко заплес, често си губеше телефона или забравяше да го зареди. Винаги молеше някой да му услужи с неговия.

Фордайс се оживи и вдигна глава.

— Кого е молил?

— Най-различни хора. Но най-вече жената, която работеше в съседната клетка.

— Как се казва?

— Мелани Ким.

Фордайс се намръщи.

— Ким? Спомням си това име. — Отвори куфарчето си, извади папка и я разлисти. — Тя вече е в списъка на свидетелите, което означава, че трябва да си извадим официално разрешение, за да говорим с нея.

— Не е нужно да говорим с нея. А само да се доберем до телефонните й записи.

Фордайс поклати глава.

— Търсим под вола теле. Как ще разберем кои обаждания са нейни и кои — негови?

Гедеон се намръщи и се замисли. Добър въпрос. Фордайс отново започна да почуква по чашата си.

— Някъде преди половин година — бавно каза Гедеон — Чокър си изпусна айфона. Счупи го. Цяла седмица използваше нейния телефон, за да се обажда.

Фордайс отново се оживи.

— Можеш ли да кажеш кога точно се случи?

Гедеон се замисли.

— През зимата.

— Това се казва точност.

Гедеон наруга слабата си памет.

— Момент. Помня, че Мелани беше бясна, защото се опитваше да организира коледно празненство, а той продължаваше да й ползва телефона и не го връщаше с часове. Значи е било преди Нова година.

— И преди Коледа. Не сте били на работа между Коледа и Нова година, нали?

— Не бяхме… А коледната ваканция започна от двайсет и втори декември.

— Значи става дума за около седмица преди това?

— Именно.

— Май ще е по-добре да се заемам с бумагите — унило рече Фордайс.

— Майната им на бумагите — изсумтя Гедеон, извади айфона си и започна да набира номер.

— Губиш си времето — каза Фордайс. — По закон доставчикът не може да предоставя записи на разговорите дори на клиента, освен ако не ги изпрати по пощата на обявения адрес. Освен това ни трябва призовка.

Гедеон приключи с набирането и най-сетне стигна до обаждането на оператор.

— Здравей, скъпа? — каза с треперлив глас на възрастна дама. — Обажда се Мелани Ким. Откраднаха ми телефона.

— О, не — изпъшка Фордайс и си запуши ушите. — Това не съм го чул. Не!

Операторката попита „възрастната дама“ за последните четири числа от номера на социалната й осигуровка и моминското име на майка й.

— Момент… — замънка Гедеон. — Не мога да я намеря… Скъпа, ще трябва да я изровя и ще се обадя пак. — И затвори.

— Това беше адски тъпо — каза Фордайс и извади пръсти от ушите си.