Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

Военният беше капитан и носеше пистолет. Млад, вероятно латиноамериканец, добре изглеждащ, среден на ръст, с черна коса и изпъкнали скули.

Гедеон бързо сложи шлема на костюма си, за да скрие лицето си. Двамата погледнаха небрежно към него през притворената врата на съблекалнята — бяха го забелязали, но това изобщо не ги притесни. Започнаха да се обличат мълчаливо и бързо, без да губят време. Минута по-късно капитанът прокара карта през четеца, въведе код и застана неподвижно, за да може скенерът да заснеме ретината му. Светна зелена светлина; капитанът си сложи шлема и малко след като минаха през люка към душа, вратата се затвори със съскане.

Гедеон извади тежкия „Питон 357“, провери дали е зареден и зачака.

Саймън Блейн влезе след капитан Гуруле в Ниво 4. Изпитваше странно спокойствие, почти безметежност. Беше истинска наслада как всичко бе минало по ноти, как всички неща застанаха по местата си, как всеки изигра съвършено отредената му роля в драмата — политиците, пресата, дори широката публика. Изглеждаше съвсем лесно, но всъщност бе резултат от години внимателно планиране, намиране на подходящите хора и внимателното им приобщаване, проиграване на сценарий след сценарий, разработване на резервни планове и резервни планове на резервните планове, анализиране на всеки възможен ход до края на играта и избиране на най-добрата атака. Цялата тази тежка работа, цялото време и пари сега се отплащаха.

Единственият непредвидим се бе оказал онзи тип Гедеон — мътните да го вземат, — който не само че го хвърли в дълбок смут, когато цъфна с въпросите си в самото начало на разследването, но и след това прелъсти впечатлителната му дъщеря и я забърка по най-нежелан начин във всичко. Но Алида, подобно на самия Блейн, беше находчива и щеше да оцелее. И след като едрата шарка беше у него и планът му се изпълнеше, тя щеше да научи всичко. Разбира се, щеше да разбере позицията му — вече го беше направила в най-общи рамки — и щеше да застане на негова страна, както винаги. Винаги. Между баща и дъщеря имаше нерушима връзка, нещо много рядко в днешния свят.

— Сър? — Капитанът му подаде висящ от тавана маркуч, който Блейн трябваше да закрепи към костюма си. — Застопорява се, като завъртите по часовниковата стрелка — обясни той и му показа със собствения си костюм.

— Благодаря, капитане.

Блейн закрепи маркуча и чу слабото съскане на въздух, който донесе със себе си свеж дъх, смесен с миризмата на пластмаса и латекс.

— Кой беше онзи човек там? — попита Блейн. Гласът му звучеше приглушено заради пластмасовия шлем.

— Не го видях добре. Не се безпокойте, не е някой от учените с достъп до хранилището.

Блейн кимна. Беше вложил огромно доверие в капитана и си личеше, че не е сгрешил. Гуруле беше най-изтъкнатият микробиолог, специалист по ваксините и биозащитата в АВМИИИБ, един от малцината с разрешение за достъп до вируса на едрата шарка. Поразителен човек с диплома и докторска степен от Пенсилванския университет, с безкомпромисни политически възгледи, компетентен, изключително ефективен — идеален съюзник. Спечелването му бе много бавен и мъчителен процес, но той беше абсолютно необходим за плана.

Лабораторията беше на практика празна, както и се очакваше. Вярно, че камерите записваха всяко тяхно движение, но когато дойдеше време да се проверяват записите, целият свят вече щеше да знае какво са направили. Терористичната ядрена заплаха бе свършила работата си перфектно.

Стигнаха дъното на лабораторията, където вирусът се съхраняваше в криогенна суспензия, заключен в биосейф в специално хранилище. Вратата на хранилището бе от стомана и приличаше на вратата на банков трезор, модифицирана от АВМИИИБ за конкретната цел. Гуруле му бе обяснил, че помещението се използва за съхраняването на най-опасните естествени или изкуствено създадени микроорганизми.

Капитанът отново въведе код, прекара картата си през четеца и завъртя някакво копче. Вратата се отвори на електронно задвижваните си панти и двамата влязоха. Внезапната кондензация от ниската температура в хранилището (четиридесет градуса под нулата) замъгли визьорите им. Блейн веднага усети как студът се просмуква в него. На закачалките до вратата имаше тежки палта, но капитанът му махна да продължат и каза:

— Няма да се задържаме много.

Вратата се затвори автоматично след тях с глух трясък и щракане на резета. Блейн се огледа.

Хранилището бе изненадващо просторно, с голяма централна площ, заета от метални маси. Минаха покрай множество биосейфове и шкафове до друга заключена врата, водеща към вътрешната част на хранилището. На отсрещната стена, закрепен в рамка от винкели, имаше малък биосейф, боядисан в яркожълто.