Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

Освен това институтът бе едно от двете хранилища на едра шарка в света. Вирусът, както, услужливо съобщаваше сайтът, се намирал в строго охранявано подземно хранилище на Ниво 4 в лабораторния комплекс по биозащита.

Влязоха. В дъното имаше заключена врата с охранител, седнал зад малко прозорче от бронирано стъкло. Фордайс щеше да се представи като самия себе си; Гедеон пък бе разровил арсенала си от дрехи, гримове и аксесоари, за да създаде нов герой. Нямаше лабораторна престилка, но така или иначе не се нуждаеше от нея. Беше се спрял на образа на малко размъкнат и разсеян професор. „Клише, разбира се — беше казал на Фордайс. — Само че клишетата вършат най-добра работа, когато стане дума за маскировка. Хората обичат да виждат потвърждения на стереотипите си“.

Фордайс приближи охранителя с карта в едната ръка и значка в другата.

— Стоун Фордайс, Федерално бюро за разследване — каза с агресивен тон, който почти намекваше, че самият охранител може да е заподозрян. — Това е доктор Джон Мартино от Центъра за контрол на заболяванията. Няма пропуск, но аз гарантирам за него.

Не предложи обяснение защо Гедеон няма пропуск — каза го така, все едно това е дребна подробност.

— Имате ли уговорена среща? — попита охранителят.

— Не — отсече Фордайс. — Не и с конкретни лица.

— Ъ-ъ-ъ… каква е целта на посещението ви?

— Рутинна правозащитна дейност — отвърна Фордайс. Тонът му започна да става нетърпелив.

Мъжът кимна, извади бележник и го пъхна през процепа под стъклото.

— Попълнете формуляра, ако обичате. И двамата. И се подпишете.

Фордайс Попълни един ред и подаде бележника на Гедеон, който написа нещо абсолютно нечетливо. Върнаха формуляра на охранителя и той каза:

— А сега застанете пред камерата.

Двамата застанаха пред камерата. След секунди през процепа се появиха току-що издадени табелки. Стоманената врата се отвори с бръмчене и двамата влязоха.

Фордайс се обърна към охранителя.

— Трябва да ви задам няколко въпроса. — Тонът му отново намекваше за подозрителност.

— Да, сър? — Вече и без това изнервеният мъж застана едва ли не мирно.

— Да се е появявал някой си господин Саймън Блейн?

Охранителят се поколеба, но реши да се прави на стриктен и провери в бележника.

— Не, сър.

— А господин Новак?

— Не.

— Някой от тях има ли уговорена среща в сградата днес?

Нова проверка.

— Не и в моя списък, сър.

— Добре. Доктор Мартино трябва да получи достъп до лабораторията на четвърто ниво. Как можем да направим това?

— Има електронна ключалка, трябва да получите разрешително и да дойде придружител.

— Кой е главният тук?

Колебание.

— Доктор Глик, директорът.

— Къде се намира?

— На третия етаж, стая триста четиридесет и шест. Да му се обадя ли?

— Категорично не — решително заяви Фордайс. Погледна табелката на мъжа. — Господин Бридж, ето какво ще направим. Ще ми трябва помощта ви, така че моля да слушате внимателно.

Замълча за момент.

— Ще ида в чакалнята ей там, за да не бия на очи, и ще чакам пристигането на господин Блейн. Няма да издавате, че съм там, нито ще споменавате, че в сградата има агент на ФБР.

Охранителят преглътна с мъка и като че ли се шашардиса.

— Нещо не е наред ли? Искам да кажа, може би ще е по-добре да се обадя на началника на охраната и…

— Не се обаждайте на никого — прекъсна го Фордайс. — Ако сте толкова загрижен за това, ако наистина смятате, че трябва да направите проверка, можете да говорите с моя началник, главен специален агент Майк Бока от полевия отдел във Вашингтон.

Извади мобилния си телефон и с безкрайно раздразнено изражение се приготви да набере номера.

— Не, не — каза охранителят. — Не е необходимо.

— Добре. Ще ви помоля да продължите да работите, сякаш не е станало нищо необичайно.

— Да, сър.

— Благодаря — с внезапно омекнал тон каза Фордайс и му стисна ръката. — Вие сте добър служител.

После влезе в малката чакалня, където трудно можеха да го видят.

„Учи се“ — помисли си Гедеон и тръгна към недрата на сградата, следвайки услужливо поставените указателни знаци към Ниво 4.

Щом Гедеон изчезна по коридора, Стоун Фордайс извади мобилния си телефон и набра номера на Майрън Дарт. Наложи се да сплаши неколцина подчинени, преди да се свърже с началника.

Гласът на Дарт звучеше напрегнато.

— Фордайс? Какво става, по дяволите? Мислех си, че сте… ъ-ъ-ъ, във ваканция.

Фордайс пое дълбоко дъх. От известно време беше репетирал наум този разговор, за да намери най-добрия подход.