Дъглас Престън - Белият огън

Когато зави зад ъгъла по „Ийст Хадам“, ѝ се сто­ри, че някой я следва. Завъртя се и се втренчи в мра­ка, но освен прехвърчащи снежинки не видя нищо. Кори се поколеба. Може би е бил някой минувач или чисто и просто нейното въображение. Обаче преду­преждението на Пендъргаст продължаваше да звучи в ушите ѝ.

Имаше само един начин да провери. Тя се върна обратно по следите си, които все още се различаваха лесно в снега. И наистина: имаше други следи. Те оче­видно следваха нейните, но внезапно се бяха отклони­ли в частен пасаж - точно на мястото, където се беше обърнала, за да погледне.

Изведнъж Кори усети как сърцето ѝ започна да блъска. Добре де, някой я следеше. Може би я следе­ше. Дали беше онзи бандит, който се бе опитал да я прогони от града? Разбира се, можеше и да е съвпаде­ние, съчетано с нейната оправдана параноя.

- Майната му - каза тя на глас, обърна се и забърза надолу по улицата. Зави зад още един ъгъл и се озова пред фасадата на архива „Грисуел“. Както и предпо­лагаше, ключалката се оказа стара. Щеше лесно да се справи с нея, но дали тук нямаше аларма?

Пристъп на вятъра се стовари върху ѝ, докато надни­чаше през прозорците на вратата за следи от алармена система. Не можа да види нищо очевидно като инфра­червени сензори или сензори за движение, монтирани по ъглите. Нито пък имаше надпис, предупреждаващ за наличие на алармена система. Мястото се ползваше с репутацията на изостанало и недостатъчно финан­сирано. Може би никой не смяташе купищата хартия вътре за толкова ценни, че да се нуждаят от защита.

Дори да имаше аларма и тя да я задейства, щеше ли полицията да дойде? Точно сега имаше по-важна работа. А при буря като тази, с нейния силен вятър, па­дащи клони и ледени висулки, алармите из целия град се задействаха.

Огледа се, свали ръкавиците си и бързо се справи с ключалката. Вмъкна се вътре, затвори вратата и си пое дълбоко дъх. Нямаше вой на аларма, премигващо осветление, нямаше нищо. Чуваше се само шумът на вятъра.

Тя потърка ръце, за да ги стопли. Работата щеше да е лесна.

Половин час по-късно, превита над купчина документи в сумрачното помещение, тя откри какво­то търсеше. Стара карта ѝ показа местоположението и плана на мина „Кристмъс“. Според информацията, която изрови, мината беше фалирала и бе една от пър­вите, които са били закрити и изоставени още през 1875 година, и доколкото можеше да прецени, никога не беше отваряна повторно. Вероятно заради това по­луделите миньори я бяха използвали за убежище.

Огледа още веднъж и по-внимателно картата. Са­мата мина лежеше високо на Смъглърс Уол, на повече от три хиляди и петстотин метра надморска височи­на, и беше лесно достъпна благодарение на мрежата от стари миньорски пътища, използвани от всъдеходи през лятото и снегомобили през зимата. Издигаше се над един добре известен комплекс от стари сгради, разположен в естествен котел, известен като Смъглърс Сърк. Той се беше превърнал в популярен туристи­чески обект през летните месеци. В най-високата от сградите бяха подслонени останките от ирландската парна помпа - вероятно най-голямата помпа в света, когато е била използвана за отводняване на прокопа­ните под водното равнище шахти.

Мината сигурно беше запечатана. Кори беше нау­чила, че всички стари мини и шахти в Роринг Форк са зазидани, а в някои случаи затворени с железни врати. Влизането в нея можеше да се окаже трудно или дори невъзможно, но все пак си заслужаваше да опита. Тя имаше всички основания да предполага, че канибали­те още са там, може би скрити някъде от доброволци­те, които ги бяха убили.

Докато преглеждаше документите, картите и диа­грамите, осъзна, че напълно подсъзнателно в главата ѝ вече се е оформил план. Трябва да стигне до мина­та, да открие труповете и да вземе проби. И щеше да го направи сега, когато пътищата от града бяха още непроходими и преди Пендъргаст да я принуди да се върне в Ню Йорк.

Обаче как може да стигне там, доста високо на пла­нинския склон, по време на силна буря? Още докато си задаваше въпроса, ѝ хрумна отговорът. Горе в хангара за оборудване имаше снегомобили. Щеше да се качи до „Хайтс“, да заеме за малко един от снегомобилите и набързо да се отбие в старата мина „Кристмъс“.

Сега наистина беше най-подходящото време: в на­вечерието на Коледа, в момента, когато деветдесет процента от града са заминали, а останалите са се сврели по домовете си. Дори някой да я следеше, ни­кога нямаше да я последва до мината - не и в това вре­ме. Само щеше да отскочи набързо до планината и да се върне. След това щеше да си стои в хотела, докато успее да уреди заминаването си.