Майкъл Конъли - Черната кутия

— Не. Подозирах каква е причината.

Бош кимна. Сигурно тъкмо затова жената си спомняше последния разговор толкова ясно след двайсет години.

— Нещо й се е случило на кораба каза той.

— И аз така мисля — потвърди Джексън. — Обаче не я разпитвах за подробности. А и тя едва ли щеше да ми ги разкаже. Искаше само отговори. Искаше да знае с кого е била.

Хари си помисли, че вече разбира много от загадките в това дело. Какво военно престъпление е разследвала Анеке Йесперсен и защо не е споделила с никого какво прави. Обзе го още по-силна тъга за жената, която всъщност не познаваше.

— Разкажете ми за мъжете, с които е отишла на дискотека. Колко бяха?

— Не помня, трима-четирима.

— Спомняте ли си нещо друго за тях? Каквото и да е?

— Бяха от Калифорния.

Бош отново се вцепени — отговорът проехтя в главата му като камбана.

— Това ли е всичко, детектив? Трябва да тръгвам.

— Още съвсем малко, госпожо Джексън. Много ми помагате. Откъде знаете, че мъжете са били от Калифорния?

— Нямам представа. Просто го знам. Сигурно са ни казали, защото знаех, че са калифорнийци. Точно това й казах, когато ме посети в базата.

— Спомняте ли си имена, нещо друго?

— Не, вече не. Оттогава мина цяла вечност. И това, което ви разказах — спомням си го само защото тя дойде в базата.

— Ами навремето? Помните ли дали сте й казали името на някой от онези мъже?

Последва дълга пауза.

— Не си спомням дали съм ги знаела. Тъй де, може и да съм знаела малките им имена, когато бяхме на кораба, но нямам представа дали съм си ги спомняла след цяла година. На кораба имаше адски много мъже. Спомням си само, че бяха от Калифорния и им викахме „тираджиите“.

— Тираджиите ли?

— Да.

— Защо сте ги наричали така? Да не са ви казали, че карат камиони?

— Може, обаче си спомням, че имаха и татуирани камиони, нали разбирате?

Бош кимна — не в отговор на нейния въпрос, а в потвърждение на собствените си мисли.

— Да, разбирам. Значи онези мъже са имали такива татуировки, така ли? Къде?

— На раменете. На кораба беше горещо и бяхме на бара край басейна, тъй че или са били голи до кръста, или са били по потници. Поне двама от тях имаха еднакви татуировки, затова ние, момичетата в бара, искам да кажа, почнахме да им викаме „тираджиите“. Не си спомням повече подробности, а и вече закъснях за работа.

— Добре, госпожо Джексън. Нямам думи да ви изразя благодарността си.

— Те ли са я убили?

— Още не знам. Имате ли имейл?

— Разбира се.

— Може ли да ви пратя един линк? Снимка в уебсайт — на нея са неколцина мъже на борда на „Сауди Принсес“. Бихте ли я погледнали, за да ми кажете дали познавате някой от тях?

— Може ли да го направя от работа? Трябва да тръгвам.

— Да, няма проблем. Ще ви пратя линка веднага щом затворим.

— Добре.

Тя му продиктува имейл адреса си и Хари го записа в оставения на нощното шкафче мотелски бележник.

— Благодаря, госпожо Джексън. Съобщете ми за снимката колкото може по-скоро.

Затвори, отиде при масата в кухненския бокс, включи лаптопа си и се свърза с безжичната мрежа на къщата зад мотела. Като прилагаше умения, усвоени от своя партньор и дъщеря си, откри линка на снимката в уебсайта на 237-а рота и го прати по имейла на Шарлот Джексън.

После отиде до прозореца и погледна навън. Още нямаше и намек за разсъмване. През нощта паркингът някак си почти се беше напълнил. Реши да вземе душ и да се приготви за деня, докато чака отговора за снимката.

След двайсет минути, докато се бършеше с пешкир, пран хиляди пъти, чу компютърния сигнал за получен имейл и отиде да го прочете. Шарлот Джексън му отговаряше:

Мисля, че са те. Не съм сигурна, но така ми се струва. Татуировките са същите, както и корабът. Само че беше много отдавна и бях пила. И все пак смятам, че са те.

Бош седна на масата и препрочете имейла. Изпитваше едновременно все по-силен страх и възбуда. Шарлот Джексън не ги беше разпознала категорично, но и това стигаше. Събития отпреди двайсет и повече години си заставаха по местата с яростна бързина. Ръката на миналото се пресягаше през времето и не се знаеше кого и как ще сграбчи и повали.

Бош прекара утрото в стаята си — излезе само да си купи кутия мляко и донъти за закуска от магазина оттатък паркинга. Закачи на вратата табелката „Не ме безпокойте“, обади се на дъщеря си преди да е тръгнала за училище, после се чу и с Хана. И двата разговора бяха кратки и общо взето се свеждаха до пожелания за приятен ден. След това се захвана за работа и през следващите два часа подробно актуализира резюмето на разследването. Щом свърши, прибра лаптопа и всички документи в раницата си.