Майкъл Конъли: Черната кутия

Бош поиска да му възложат случая с Анеке Йесперсен и след двайсет години повторно се зае с него. Не без опасения. Знаеше, че повечето престъпления се разкриват през първите четирийсет и осем часа и след това вероятността за успешно разследване рязко спада. По това убийство бяха работили по-малко от един от тези четирийсет и осем часа. Не му бяха обърнали нужното внимание заради обстоятелствата и Хари и досега изпитваше угризения, сякаш е зарязал фоторепортерката. Никой детектив не обича да оставя неразкрито убийство, но в случая Бош нямаше никакъв шанс. Бяха му взели разследването. Спокойно можеше да прехвърли вината върху поелите го впоследствие следователи, ала той се смяташе за един от виновниците. Следствието беше започнало с неговото отиване на местопрестъплението. Струваше му се, че след като е прекарал там съвсем малко време, не може да не е пропуснал нещо.

И сега, след двайсет години, му се удаваше втора възможност. Само че доста ограничена. Бош смяташе, че всеки случай има черна кутия. Веществено доказателство, човек, сбор от факти, които помагат да се обясни какво и защо се е случило. Ала в случая с Анеке Йесперсен нямаше черна кутия. Само два мухлясали кашона, извадени от архива, които не му даваха почти никакви насоки и надежди. Вътре бяха дрехите и бронежилетката на жертвата, паспортът й и други лични вещи, както и раницата и фотографското й оборудване, взети от хотелската й стая. Там бяха и единствената гилза от деветмилиметров патрон, открита на местопрестъплението, и тънката папка със следствени материали, събрани от Спецчастта за разследване на престъпления, извършени по време на безредиците. Така нареченият „дневник на убийството“.

Общо взето папката свидетелстваше за липса на следствени действия от страна на СРПИВБ. Съществувала в продължение на една година, спецчастта имаше стотици дела, сред които и десетки за убийство. Натоварването й почти се равняваше на това на детективите като Бош по време на самите безредици.

СРПИВБ постави в Южен Лос Анджелис билбордове с телефонна линия и обещание за награда срещу информация за свързани с безредиците престъпления, която да доведе до арест и присъда. На билбордовете имаше снимки на различни заподозрени, местопрестъпления и жертви. На три от тях имаше снимки на Анеке Йесперсен с молба за информация относно нейното придвижване в града и убийството й.

Групата работеше главно по сведенията, които постъпваха в резултат от билбордовете и другите инициативи за връзки с обществеността, и разследваше само случаи, за които има сигурни данни. За Йесперсен обаче нямаше съществена информация и от следствието не излезе нищо. Задънена улица. Дори единственото веществено доказателство от местопрестъплението, гилзата, не струваше пукната пара без оръжие, с което да я свържат.

Когато проучи архивните материали, Бош установи, че най-ценните сведения, събрани по време на първото следствие, се отнасят до самата жертва. Трийсет и две годишната Йесперсен се оказваше датчанка, а не немкиня, както в продължение на двайсет години бе смятал той. Работела в копенхагенския вестник „Берлингске Тидене“ като фоторепортерка, в най-точния смисъл на думата. Пишела репортажи и сама заснемала илюстративния материал. Била военна кореспондентка и отразявала световните схватки със словото и фотообектива си.

Пристигнала в Лос Анджелис на сутринта след избухването на безредиците. И на другата сутрин вече била мъртва. През следващите седмици в „Лос Анджелис Таймс“ бяха публикувани кратки биографии на всички убити по време на хаоса. В материала за Йесперсен бяха цитирани нейният редактор и брат й в Копенхаген и журналистката се представяше като любителка на риска, която винаги доброволно приемала задачи в най-опасните точки по света. През последните четири години преди смъртта си отразявала конфликтите в Ирак, Кувейт, Ливан, Сенегал и Салвадор.

Безредиците в Лос Анджелис едва ли можеха да се сравняват с война или с другите въоръжени сблъсъци, които тя беше отразявала, но според „Таймс“ Йесперсен случайно била в Съединени щати на почивка, когато Градът на ангелите изпаднал в хаос. Журналистката веднага се обадила в редакцията на Бе Те, както най-често наричали копенхагенския вестник, и оставила съобщение на редактора си, че заминава от Сан Франциско за Лос Анджелис. Само че я убили преди да успее да прати каквито и да било снимки или репортажи. Редакторът не бил разговарял с нея, след като получил съобщението.