Майкъл Конъли: Черната кутия

Отиде при първия двор, който започваше от задния ъгъл на магазина за електроуреди. Дъсчената ограда беше прекалено висока, за да надзърне отгоре. Забеляза обаче, че е прясно боядисана и по нея няма графити. Това му направи впечатление, защото означаваше, че собственика го е грижа достатъчно, за да замаже графитите. Можеше да е от хората, които проявяват бдителност, и да е чул или даже видял нещо.

Пресече уличката и приклекна в отсрещния край на местопрестъплението. Като боксьор в своя ъгъл на ринга в очакване на следващия рунд. Плъзна лъча на фенерчето по разбитата бетонна настилка. Под кос ъгъл светлината се отразяваше от безброй равнини и му даваше изключително добра възможност за наблюдение. Зърна проблясък на нещо лъскаво и задържа лъча върху него. Беше месингова гилза.

Приведе се и огледа гилзата. Не я пипна. Беше от деветмилиметров патрон с познатото лого на „Ремингтън“. Имаше вдлъбнатина от ударника. И беше чиста. Лъскава. Никой на тази вероятно оживена обикновено уличка не я беше настъпил, което подсказваше, че е тук отскоро.

Тъкмо се озърташе за нещо, с което да отбележи местоположението на гилзата, когато Едгар се върна. Носеше кутия за инструменти — това означаваше, че няма да получат помощ.

— Какво намери, Хари?

— Деветмилиметрова гилза, ремингтън. Изглежда нова.

— Е, поне имаме нещо полезно.

— Възможно е. Свърза ли се с командния пункт?

Едгар остави тежката кутия на земята. В нея бяха събрали необходимата им екипировка от Холивудския участък, когато разбраха, че не могат да разчитат на помощ от криминалистите.

— Да, обаче с нищо не могат да ни помогнат. Всички са заети другаде. Сам-самички сме, брат ми.

— И съдебен медик ли няма да дойде?

— Няма. Националната гвардия ще прати кола за трупа. Бронетранспортьор.

— Майтапиш се.

— И не само това, ами вече имаме нов сигнал. Изгорял труп. Пожарникарите го открили в опожарена мексиканска закусвалня на „Мартин Лутър Кинг“.

— Дяволите да го вземат! Та ние едва пристигаме тука.

— Да, и сега ни пращат другаде. Били сме най-близо до „Мартин Лутър Кинг“.

— Да, ама още не сме свършили тук. Изобщо.

— Нищо не може да се направи, Хари.

Бош се заинати.

— Няма да ида там. Имаме работа тук и ако я оставим за другата седмица или за не знам кога си, ще изгубим всичко на местопрестъплението. Не можем да го допуснем.

— Нямаме избор. Не зависи от нас.

— Глупости.

— Добре, виж сега. Правим снимки, взимаме гилзата, качваме трупа в колата и после продължаваме нататък. В понеделник или когато всичко това свърши, следствието дори няма вече да се води от нас. След като положението се успокои, ние ще си се върнем в Холивуд и някой друг ще поеме тоя случай. Тук сме на територията на Седемдесет и седма. Проблемът ще е техен.

За Бош нямаше значение какво ще се случи после и дали следствието ще бъде поето от детективите от участъка на Седемдесет и седма улица. Имаше значение това, че пред него лежи мъртва жена на име Анеке, дошла от някаква далечна страна, и той искаше да научи кой и защо я е убил.

— Какво като няма ние да водим следствието? — възрази той. — Не е в това смисълът.

— Няма никакъв смисъл, Хари — отвърна Едгар. — Не и при пълния хаос, който цари наоколо. В момента не е важно нищо бе, човек. Градът е пощурял. Не можеш да очакваш, че…

Изведнъж пронизителен автоматичен откос разцепи тишината. Едгар залегна и Бош инстинктивно се хвърли зад стената на магазина за електроуреди. Каската отхвърча от главата му. Неколцина гвардейци също стреляха, а после се разнесоха викове:

— Спри стрелбата! Спри стрелбата! Спри стрелбата!

Изстрелите утихнаха и по уличката дотича Бърстин, сержантът от блокадата. Партньорът на Бош бавно се изправи. Изглеждаше невредим, но се взираше в Хари със странно изражение.

— Кой откри огън? — извика сержантът. — Кой стреля?

— Аз — обади се един от гвардейците. — Видях въоръжен човек на покрива.

— Къде? На кой покрив?

— Ей там.

Гвардеецът посочи покрива на магазина за автомобилни гуми.

— По дяволите! — изруга Бърстин. — Вече го проверихме тоя покрив. Там няма никой друг освен наши хора!

— Съжалявам, господин сержант. Видях…

— Не ми пука какво си видял! Ако някой от хората ми бъде убит, лично ще ти скъсам задника.

— Слушам, господин сержант. Съжалявам.

Бош се изправи. Ушите му пищяха, нервите му бяха обтегнати до крайност. Внезапните автоматични изстрели не бяха новост за него. Близо двайсет и пет години това беше рутинна част от живота му. Той се наведе, вдигна каската си и си я сложи.