Майкъл Конъли: Черната кутия

Сержант Бърстин се приближи до него.

— Продължавайте работата си, детектив. Ако ви потрябвам, ще съм в северния периметър. Повикахме транспорт за тялото. Разбрах, че трябва да ви осигурим ескорт до друго местопрестъпление.

И тичешком напусна уличката.

— Господи, можеш ли да повярваш? — възкликна Едгар. — Все едно сме на „Пустинна буря“. Или във Виетнам. Какво правим тук бе, човек?

— Работим — каза Бош. — Ти скицирай местопрестъплението, а аз ще свърша с трупа и ще направя снимки. Да започваме!

Клекна и отвори кутията. Искаше да снима гилзата на място, преди да я вдигне като веществено доказателство. Едгар продължаваше да приказва. Адреналинът от стрелбата явно не се разпръскваше. Когато се възбудеше, говореше много. Понякога прекалено.

— Хари, видя ли се какво направи, когато оня хахо откри огън?

— Да. Залегнах като всички останали.

— Не, Хари, ти покри трупа. Защити Снежанка със собственото си тяло, като че ли още е жива.

Бош не отговори. Бръкна в кутията да извади полароида. Забеляза, че са им останали само две резервни касети. Шестнайсет снимки, плюс каквото беше останало във фотоапарата. Може би общо двайсет кадъра, а имаха това местопрестъпление и ги очакваше още едно на „Мартин Лутър Кинг“. Нямаше да им стигнат. Ядът му растеше.

— Защо го направи, Хари? — продължаваше Едгар.

Накрая Бош си изпусна нервите и се сопна:

— Не знам! Доволен ли си? Не знам. Дай просто да си свършим работата и да се опитаме да направим нещо за тази жена, та някой евентуално да може някой ден да проведе следствието.

Избухването му привлече вниманието на повечето гвардейци на уличката. Боецът, който беше открил огън, го зяпаше втренчено, зарадван, че може да предаде на друг щафетата на нежелания интерес.

— Добре, Хари — тихо каза Едгар. — Да се захващаме за работа. Да направим каквото можем. И след петнайсет минути да продължим към следващия труп.

Бош кимна, без да вдига поглед от убитата жена. „Петнайсет минути“, помисли си примирено. Следствието беше приключило още преди да започне.

— Съжалявам — промълви Хари.

Накараха го да чака. С обяснението, че Колман се хранел и ако го повикат, щели да имат проблем, защото след разговора щяло да се наложи да продължи с втората смяна, сред която можел да има неизвестни на надзирателите врагове. Някой можел да го нападне и надзирателите да не го усетят навреме. Което не било желателно, затова казаха на Бош да потърпи четирийсет минути, докато Колман спокойно си дояде шницела със зелен фасул на дъсчена маса в двор Д — в безопасност сред своите. Всички от Ролинг Сикстис в Сан Куентин ядели еднаква храна в едни и същи смени.

Бош използва това време, за да провери реквизита си и да преговори ролята си. Щеше да е съвсем сам. Без да му помага партньор. Сам-самичък. В резултат от орязването на бюджета за командировки на Управлението всички посещения в затвори се правеха поединично.

Беше взел първия възможен сутрешен самолет, без да помисли по кое време ще пристигне. Като цяло обаче забавянето нямаше значение. Обратният полет щеше да е чак в 18.00 и разговорът с Руфъс Колман сигурно нямаше да отнеме много време. Той или щеше да приеме предложението, или да го отхвърли. Така или иначе Бош нямаше да остане дълго при него.

Стаята за разпити представляваше стоманена кабина с вградена маса, която разделяше помещението на две. Детективът седеше от едната страна, точно пред вратата. Отсреща имаше също толкова голямо пространство и също такава врата. Щяха да въведат Колман през нея.

Бош работеше по убийство с двайсетгодишна давност — на фоторепортерката Анеке Йесперсен, застреляна по време на безредиците през 1992-ра. Навремето беше отделил на случая и местопрестъплението по-малко от час, понеже го бяха пратили да разследва други убийства в онази безумна нощ на вилнеещо насилие, през която с Едгар бяха търчали от труп на труп.

След като положението се успокои, Управлението създаде спецчаст за разследване на престъпления, извършени по време на безредиците, която пое убийството на Йесперсен. Извършителите така и не бяха разкрити и след десет години следствените материали и малкото събрани веществени доказателства тихичко бяха опаковани в кашони и пратени в архива. Чак в навечерието на двайсетата годишнина от безредиците постоянно мислещият за реакциите на медиите началник на полицията нареди отдел „Неприключени следствия“ да преразгледа всички неразкрити убийства от онова време. Искаше да е подготвен, когато медиите започнат да му задават въпроси във връзка с посветените си на годишнината репортажи. През 92-ра Управлението може и да се беше оказало неподготвено, ала през 2012-а това нямаше да се повтори. Началникът искаше да може да заяви, че активно продължават да разследват всички неразкрити навремето убийства.