Майкъл Конъли - Черната кутия

След разформироването на СРПИВБ бяха прехвърлили неприключеното следствие на отдел „Убийства“ в участъка на Седемдесет и седма улица, на чиято територия беше извършено убийството. Бяха го възложили на други детективи, които също си имали неприключени следствия, и делото било вдигнато на трупчета. Новите записи в следствените материали бяха малко, през големи промеждутъци, и отразяваха главно проявите на външен интерес към случая. Не можеше да се каже, че ЛАПУ е разследвало убийството с особено усърдие, но роднините и представителите на световната журналистическа общност, които бяха познавали Йесперсен, не се бяха отказвали от надеждата. Следствените материали отразяваха честите им запитвания за делото — чак до момента, в който бяха пратили папката и веществените доказателства в архива. След това онези, които се бяха интересували за Анеке Йесперсен, най-вероятно просто бяха игнорирани, както и следствието, за което бяха питали.

Колкото и да бе странно, личните вещи на жертвата така и не бяха върнати на близките й. В архивните кашони се пазеха раницата и други неща, предадени на полицията няколко дни след убийството, когато управителят на „Тревълодж“ на Санта Моника Булевард открил името на един от гостите на мотела в списък на жертвите, публикуван в „Таймс“. Дотогава смятали, че Анеке Йесперсен просто се е измъкнала, без да плати, и прибрали оставените в стаята й вещи в склада. Щом установил, че тя няма да се върне, защото е мъртва, управителят предал раницата на СРПИВБ, която се помещавала във временни офиси в Централния участък.

Раницата се съхраняваше в един от кашоните, които бяха дали на Бош в архива. Вътре имаше два чифта дънки, четири бели памучни ризи, бельо и чорапи. Йесперсен очевидно беше пътувала с малко багаж — като типичен военен кореспондент, макар и на почивка. Може би защото веднага след ваканцията в Съединените щати трябвало да се отправи на поредната си задача. Нейният редактор обяснил на „Таймс“, че оттам вестникът я пращал направо в бивша Югославия, където само преди няколко седмици избухнала война. Медиите съобщавали за масови изнасилвания и етнически чистки и в понеделника след лосанджелиските безредици Йесперсен заминавала за самия епицентър на войната. Навярно възнамерявала да се отбие за кратко в Лос Анджелис, за да снима събитията просто като загрявка за онова, което я очаквало в Босна.

В джобовете на раницата бяха датският паспорт на репортерката и няколко ролки неизползван трийсет и пет милиметров филм.

В паспорта имаше входен печат от международното летище „Джон Ф. Кенеди“ в Ню Йорк с дата шест дни преди смъртта й. Според следствените материали и вестникарските репортажи Йесперсен пътувала сама и била стигнала до Сан Франциско, когато в Лос Анджелис произнесли присъдите и започнало насилието.

Никъде в делото и публикациите не се споменаваше къде е била журналистката през петте дни преди безредиците. Очевидно бяха решили, че това няма отношение към разследването на убийството й.

Изглеждало ясно, че взривът на насилие в Лос Анджелис я е заинтригувал силно и тя незабавно е променила маршрута си, вероятно шофирайки през нощта кола, взета под наем на международното летище в Сан Франциско. В четвъртък сутринта, 30 април, Йесперсен представила паспорта и датската си репортерска карта в службата за връзка е медиите на ЛАПУ, където й издали журналистически пропуск.

Бош беше прекарал по-голямата част от 1969-а и 1970-а във Виетнам. В базите и по време на операции бе виждал много журналисти и фоторепортери. Всички те излъчваха странно безстрашие. Не безстрашието на боеца, а почти наивно убеждение в собственото си оцеляване. Сякаш смятаха, че фотоапаратите и журналистическите им пропуски са щитове, които ще ги спасят независимо от обстоятелствата.

Особено добре познаваше един фоторепортер, Ханк Зин, който работеше в Асошиейтед Прес. Веднъж Ханк дори се вмъкна заедно с него в тунел в Ку Чи. Зин беше от хората, които никога не пропускат възможност да влязат на вражеска територия и да видят „истинското нещо“, както се изразяваше той. Загина в началото на 1970-а — свалиха хеликоптера, с който пътуваше за фронта. От останките извадиха невредим един от фотоапаратите му и някой в базата прояви филма. Оказа се, че Зин е снимал през цялото време, докато вертолетът се е възпламенявал и падал. Никога нямаше да узнаят дали храбро е документирал собствената си смърт, или си е мислил, че когато се прибере в базата, ще може да прати в редакцията страхотни снимки. Но понеже познаваше репортера, Бош смяташе, че той се е мислел за неуязвим и е вярвал, че разбиването на хеликоптера няма да е краят.