Майкъл Конъли - Черната кутия

— Намерих нещо — каза Чу.

Хари завъртя стола си и погледна към гърба му.

— Давай. Имам нужда от това нещо.

— Чарлз Уилям Уошбърн, известен като Дребосъка. Има дълъг списък с арести. Главно дрога, заплахи… Води му се и застрашаване живота на дете. Да видим, два срока в затвора и в момента е на свобода, обаче от юли се издирва за неплащане на издръжка за дете. Местонахождение — неизвестно.

Чу се обърна и го погледна.

— Кой е тоя, Хари?

— Един тип, когото трябва да проуча. Би ли го разпечатал?

— Дадено.

Партньорът му прати материала на общия принтер на отдела. Бош въведе паролата в телефона си и позвъни на Джорди Гант.

— Чарлз Уошбърн Дребосъка. Познаваш ли го?

— Дребосъка… хм, звучи ми… Задръж така.

Линията утихна и Хари чака близо минута, докато Гант се върне.

— Фигурира в текущата ни разузнавателна информация. Човек на Сикстис. От най-ниския етаж на пирамидата. Това не е твоят поръчител. Къде се натъкна на името му?

— В черната кутия. През деветдесет и втора е живял точно до мястото, където е убита Йесперсен. Бил е шестнайсетгодишен и сигурно се е опитвал да се уреди в Сикстис.

Докато говореше, Бош чу отсреща тракане на клавиатура. Гант правеше проверка.

— Имаме висяща заповед за арест — съобщи той. — Чарлз не е плащал издръжка на майката на детето си. Последният му известен адрес е къщата на Шейсет и шеста. Но е отпреди четири години.

Хари знаеше, че висящата заповед за арест на баща нехранимайко в Южен Лос Анджелис е почти безсмислена. Едва ли щеше да привлече вниманието на шерифските екипи, освен ако не е свързана с някакъв шум в медиите. Такава заповед обикновено чакаше в база данните следващия път, когато Уошбърн попадне под прицела на органите на закона и пуснат името му за проверка. Стига да продължаваше да се спотайва обаче, той щеше да остане на свобода.

— Ще пообиколя стария му квартал да видим дали няма да извадя късмет — каза Бош.

— Искаш ли помощ? — попита Гант.

— Не, ще се оправя. Ти обаче можеш да позагрееш улицата.

— Дадено. Ще разпространя информация за Дребосъка. А дотогава, успешен лов, Хари. Съобщи ми, ако го откриеш или ти трябвам на място.

— Непременно.

Бош затвори и се обърна към Чу.

— Готов ли си да се поразходим?

Партньорът му неохотно кимна и се намръщи.

— Ще се приберем ли до четири?

— Не знам. Ако моят човек е там, може да отнеме повече време. Искаш ли да повикам някой друг?

— Не, Хари. Просто довечера съм зает.

Бош си спомни, че дъщеря му изрично му бе наредила да не закъснява за вечеря, и попита:

— Какво, среща с гадже ли?

— Няма значение, да вървим.

Чу не държеше да отговаря на въпроси за личния си живот.

Домът на Уошбърн беше ниска къща със занемарена морава. На отбивката имаше стар форд, вдигнат на трупчета. Преди да се изправят пред вратата, Бош и Чу бяха заобиколили отзад и бяха установили, че западният ъгъл на задния двор е на не повече от пет метра от мястото, където бе застреляна Анеке Йесперсен.

Хари решително почука и се отдръпна отстрани на вратата. Чу застана от другата страна. На входа имаше заключена желязна решетка.

Накрая вратата се отвори и зад решетката се появи жена на около двайсет и пет години. В крака й се беше вкопчило момченце.

— К’во искате? — попита възмутено, след като правилно ги идентифицира като ченгета. — Не съм викала полиция.

— Просто търсим Чарлз Уошбърн, госпожо — каза Бош. — Този дом е посочен като негов домашен адрес. Той тук ли е?

Жената нададе дрезгав крясък и трябваше да минат няколко секунди, докато Хари разбере, че се смее.

— Госпожо?

— За Дребосъка ли питате? За тоз Чарлз Уошбърн ли?

— Точно така. Тук ли е?

— Че що да е тука? Адски сте тъпи бе, хора. Тоз човек ми дължи пари. Що да е тука? Ако се весне вкъщи, дано ми носи мангизите, щото иначе…

Бош най-после разбра. Погледна момченцето на прага, после отново вдигна очи към жената.

— Как се казвате?

— Латиша Сетълс.

— А синът ви?

— Чарлз Джуниър.

— Имате ли представа къде може да е баща му? Имаме заповед за ареста му, защото не ви е плащал издръжка. Издирваме го.

— Крайно време беше. Всеки път щом го мерна да минава с колата ви се обаждам, ама никой не идва, на никой не му пука. Чак c’a идвате, пък аз не съм го мяркала от два месеца.

А чували ли сте нещо, Латиша? Някой да ви е споменавал, че го е забелязал наоколо?

Тя категорично поклати глава.

— Нема го.

— А майка му и баба му? По-рано са живели в тая къща.