Майкъл Конъли - Черната кутия

И все пак не можеше да разчита на бдителността на патрулите. Предстоеше му работа. Бе забравил, че има рожден ден, и бе взел дневника на убийството с намерението да прочете всяка страница в търсене на споменаване на Уошбърн и изобщо нещо, което е пропуснал или не е проверил докрай.

Сега обаче променяше намеренията си. Дъщеря му готвеше празнична вечеря и това се превръщаше в негов главен приоритет. На света не можеше да има нищо по-хубаво от нейното внимание.

Застанал на верандата с бирата в ръка, Бош се загледа в каньона, в който живееше вече над двайсет години. Знаеше багрите и контурите му наизуст. Познаваше шума на магистралата долу. Знаеше пътеката, по която койотите потъваха в гъсталака. Знаеше и че не иска никога да напусне това място. Щеше да остане тук до края.

— Хайде, готово е. Надявам се да е вкусно.

Той се обърна. Мади беше отворила плъзгащата се врата, без да я чуе. Хари се усмихна. Беше успяла да се измъкне от кухнята и да се преоблече за тържествената вечеря.

— Нямам търпение — каза той.

Храната вече бе на масата. Свински пържоли с ябълков мус и печени картофи. Отстрани имаше домашна торта.

— Дано ти хареса — каза дъщеря му, докато сядаха.

— Ухае и изглежда страхотно — похвали я Бош. — Няма как да не е вкусно.

Той се усмихна широко. Предишните му два рождени дни не беше полагала такива старания.

Тя взе винената си чаша, пълна с безалкохолно.

— Наздраве, тате.

Хари вдигна бирата си и видя, че е почти празна.

— За вкусната храна, хубавата музика и най-вече за добрата компания.

Чукнаха се.

— В хладилника има още бира, ако искаш — каза Мади.

— И откъде се е взела?

— Не се тревожи, имам си начини.

И заговорнически присви очи.

— Тъкмо от това се тревожа.

— Не започвай пак, тате. Би ли насочил вниманието си към вечерята, която съм ти приготвила?

Бош кимна и прекрати разговора на тази тема — за момента.

— Естествено.

Започна да яде. От уредбата се носеше „Песента на Хелън“. Прекрасна мелодия, направо усещаше любовта, която влагаше в нея Джордж Кейбълс. Винаги си беше мислил, че Хелън му е жена или гадже.

Идеално задушеното свинско вървеше чудесно с вкуса на ябълка. Само че грешеше, това не бе обикновен готов ябълков мус. Щеше да е прекалено лесно. Мади сама го беше направила.

На лицето му отново заигра усмивка.

— Адски е вкусно, Мадс. Благодаря ти.

Чакай да опиташ тортата. Мраморна е, също като теб.

Моля?

— Не че си от мрамор, нали разбираш, имам предвид комбинацията на тъмни и светли части. Заради онова, с което се занимаваш и което си видял.

Бош се замисли.

— Никога не са ми правили толкова задълбочена гастрономическа характеристика. Че съм като мраморна торта.

Двамата избухнаха в смях.

— Имам и подаръци! — възкликна Мади. — Само че нямах време да ги опаковам, затова ще ти ги дам по-късно.

— Наистина нищо не си пропуснала. Благодаря ти, миличка.

— Защото правиш всичко за мене, тате.

Тези думи му доставиха удоволствие и в същото време го натъжиха.

— Надявам се, че наистина е така.

След вечеря решиха да оставят храната да им се поолегне, преди да нападнат мраморната торта. Маделин се усамоти в спалнята си да опакова подаръците и Бош взе дневника на убийството от лавицата. Седна на дивана и забеляза, че училищната раница на дъщеря му е оставена на пода до масичката.

Замисли се дали да изчака края на вечерта, когато Мади си легне, ала си каза, че тя може да отнесе раницата в стаята си и да го лиши от този шанс.

Реши да не чака. Пресегна се и дръпна ципа на по-малкото предно отделение. Портфейлът й лежеше най-отгоре. Знаеше, че е там, защото дъщеря му не носеше портмоне. Той бързо го отвори — отвън имаше бродерия със знака на мира — и провери съдържанието му. Вътре бяха кредитната карта, която й беше дал за извънредни случаи, и новата й шофьорска книжка. Погледна датата на раждане и установи, че е вярна. Имаше няколко квитанции, талони за отстъпка в „Старбъкс“ и ай Тюнс, както и перфокарта за отразяване на покупката на плодови шейкове в едно заведение в мола. Купуваш десет и единайсетият е безплатен.

— Какво правиш, тате?

Бош вдигна поглед. Дъщеря му стоеше на вратата с два опаковани подаръка в ръце. Явно продължаваше да използва мраморния мотив. Опаковъчната хартия беше на черно-бели спирали.

— Ами аз… ъъъ… исках да видя дали имаш достатъчно пари, а тук няма нищо.

— Изхарчих си парите за вечерята. Заради бирата е, нали?