Майкъл Конъли - Черната кутия

Само че Бош още не беше готов окончателно да прати делото Йесперсен в архива.

— Не, тук нямаме ПДС — твърдо заяви той. — Мога да поставя пистолета в ръцете на Трумънт Стори чак четири години след моя случай. Преди това оръжието може да е минало през много други хора.

— Възможно е — съгласи се О’Тул. — Само гледай да не ти се превърне в любимото следствие. Имаме още шест хиляди случая. Придвижването на делата се свежда до разпределение на времето.

Лейтенантът долепи китките си една до друга, за да покаже, че ограниченията на работата му връзват ръцете. Тъкмо тази негова официозна дребнавост най-много дразнеше Бош. Той беше администратор, а не „пръв сред ченгетата“.

— Наясно съм с това, господин лейтенант. Планът ми е да поработя с тези материали и ако от тях не излезе нищо, да се заема със следващия случай. Обаче въз основа на събраното досега не можем да го обявим за ПДС. И това съответно няма да подобри статистиката ни. Следствието пак ще си остане неприключено.

Хари се опитваше да даде на този новак да разбере, че няма намерение да си играе на статистики. Следствието щеше да е приключено, ако Бош се убедеше, че наистина е такова. А поставянето на оръжието на убийството в ръката на някакъв гангстер четири години след самия факт съвсем не можеше да се смята за достатъчно.

— Добре де, да видим какво ще намериш, когато прегледаш всичко — отстъпи О’Тул. — Не те карам да приключваш нещо, което не е приключено. Обаче съм пратен тук да стегна отдела. Трябва да приключваме повече следствия. А за тази цел трябва да работим по повече следствия. С други думи, ако не става с това, продължи със следващото — току-виж се оказало, че него можем да приключим. Никакви любими следствия, Хари. Когато дойдох тук, прекалено много от вас работеха по любимите си следствия. Вече нямаме време за това.

— Ясно — лаконично отвърна Бош.

О’Тул тръгна обратно към кабинета си. Хари подигравателно отдаде чест зад гърба му и забеляза, че на задника му е останал отпечатък от чаша за кафе.

Доскоро шеф на отдела беше лейтенантка, която обичаше да си седи в офиса със спуснати щори. Контактите с подчинените й бяха минимални. При О’Тул се наблюдаваше тъкмо обратното. Неговата „общителност“ понякога ставаше нетърпима. Положението допълнително се усложняваше от факта, че бе по-млад от половината в „Неприключени следствия“ — и почти двайсет години по-млад от Бош. Проявяваше излишна активност в опитите си да контролира детективите, повечето от които ветерани, и това дразнеше Хари при всяка среща с него.

Нещо повече, той явно робуваше на числата. Стремеше се да приключва следствията заради месечните и годишните отчети, които пращаше на десетия етаж. Това нямаше нищо общо с въздаването на справедливост за отдавна забравените жертви на убийства. Засега изглеждаше, че О’Тул няма отношение към човешката страна на тяхната работа. Вече беше смъмрил Бош, че е прекарал цял следобед със сина на жертва на убийство, който искаше да му покажат местопрестъплението двайсет и две години след смъртта на баща му. Лейтенантът заяви, че синът можел сам да намери местопрестъплението и че Бош трябвало да използва този половин ден, за да работи по делата.

О’Тул ненадейно се обърна и тръгна обратно към бюрото му. Детективът се зачуди дали не е видял саркастичното отдаване на чест в отражението на някой от прозорците на кабинета си.

— Още две неща, Хари. Първо, не забравяй да ми дадеш финансовия отчет за командировката си. За навременното подаване на тази информация всъщност държат отговорен мен, пък и искам да се погрижа да си получиш всичко, което си извадил от собствения си джоб.

Бош си помисли за парите, които беше внесъл в сметката за затворническата лавка на втория посетен от него затворник.

— Не се безпокойте за това — отвърна той. — Нищо не съм изхарчил. Спрях да изям един хамбургер в „Балбоа“ и толкова.

„Балбоа Бар & Грил“ в Сан Франциско се намираше по средата на пътя от летището до Сан Куентин и беше любимо заведение на детективите от ЛАПУ.

— Сигурен ли си? — попита О’Тул. — Не искам да те ощетим.

— Сигурен съм.

— Добре тогава.

Лейтенантът понечи отново да се отдалечи, но Бош го спря.

— Ами другото нещо? Казахте „две неща“.

— А, да. Честит рожден ден, Хари.

Бош го погледна.

— Откъде знаете?

— Знам рождените дни на всички. На всички, които работят при мен.

Хари кимна. Щеше му се О’Тул да бе казал „с които работя“ вместо „които работят при мен“.