Майкъл Конъли - Черната кутия

— Карл! Стига бе, човек, остави да се оправим ние!

Козгроув се отдръпна и в същия момент Бош проумя какво иска да каже с това, че се е прицелил прекалено високо. Той беше гвардеецът, открил огън онази нощ на местопрестъплението, когато всички бяха залегнали. Хари разбра, че не е видял никого на покрива, че само е искал да опъне нервите до крайност и да отвлече вниманието от престъплението, което е извършил.

— Ще чакам в колата — заяви Козгроув.

— Не. Ще оставим колата тук. Не искам Франк да я види, когато дойде. Може да се изнерви. Жена му му е казала, че Бош го е търсил.

— Добре. Ще се прибера пеш.

Козгроув излезе от плевника и Дръмънд се изправи пред Хари, бръкна в джоба на якето си и извади пистолета на детектива.

— Ей, Дръмър — нервно каза Банкс. — Защо Франк не бива да види колата? Защо Франк…

— Казах ти да не ми викаш така, Реджи.

Вдигна ръка и опря дулото на оръжието в слепоочието на Реджи Банкс. Все още гледаше надолу към Бош, когато дръпна спусъка. Разнесе се оглушителен гърмеж и Хари беше опръскан от кръв и късчета мозък миг преди тялото на продавача да се строполи на осеяния със сено под.

Дръмънд прибра пистолета на Бош и се наведе, за да вдигне оръжието, което преди малко бе дал на някогашния си боен другар.

— Когато остана насаме с него в колата, ти му каза да го използва срещу мене, нали?

Хари не отговори и шерифът продължи:

— Да не си мислиш, че щеше да се сети да провери дали е зареден?

Извади празния пълнител и го размаха пред лицето на Бош.

— Познал си, детектив. Търсил си слабото звено, затова си се насочил към Реджи. Браво.

Бош разбра, че е сгрешил. Това щеше да е краят. Вдигна коленете си и притисна гръб към стълба. Приготвяше се.

После сведе глава, затвори очи и повика спомена от един чудесен ден е дъщеря си. Беше неделя и Хари я заведе на празния паркинг на една недалечна гимназия, за да я учи да шофира. Започна зле — тя постоянни натискаше педала на спирачката. Но накрая вече ловко владееше колата и проявяваше по-големи способности от повечето шофьори, с които Бош се срещаше но улиците на Лос Анджелис. Гордееше се е нея нещо повече, Мади също бе горда от себе си. И след урока, когато си размениха местата и Хари караше към вкъщи, тя му каза, че иска да стане ченге, че иска да продължи неговата мисия. Дойде му абсолютни неочаквано, просто нещо, което е покълнало от тяхната близост в онзи ден.

Замисли се за това и усети, че го обзема спокойствие. Щеше да отнесе този последен спомен със себе си в черната кутия.

— Да не вземеш да хукнеш нанякъде, детектив — изтръгна го от унеса му гласът на Дръмънд. — Ще ми трябваш по-късно.

Хари отвори очи и погледна нагоре. Шерифът кимна и тръгна към вратата. Бош го видя да затъква под пояса си оръжието, което беше дал на Банкс. Лекотата, с която го бе убил, и опитното движение, с което пъхна пистолета под якето си, изведнъж накараха всичко да си дойде на мястото. Човек не можеше толкова хладнокръвно да убие някого, ако вече не го е правил. Детективът разбираше, че през 1992-ра само един от петимата съучастници е имал работа, за която е можел да се окаже полезен непроследим пистолет без сериен номер. Че за Дръмънд оръжието от иракската Републиканска гвардия не е било само сувенир. И че тъкмо затова го е носел със себе си в Лос Анджелис.

— Ти си бил — каза Бош.

Шерифът спря и се обърна.

— Каза ли нещо?

Хари впери очи в него.

— Казах, че си бил ти. Не Козгроув. Ти си я убил.

Шерифът се върна при него и обходи с поглед тъмните кътчета на плевника. После сви рамене. Знаеше, че държи всички козове. Разговаряше с мъртвец, а мъртвецът не можеше да го издаде.

— Тя започваше да става досадна — отвърна Дръмънд.

И се ухили. Явно му доставяше удоволствие да разкрие престъплението си пред Бош след двайсет години. Хари се възползва от момента.

— Как успя да я примамиш в уличката?

— Нямаше нищо по-лесно от това. Просто отидох при нея и й казах, че знам кого търси и какво я интересува. Че съм бил на кораба и съм чул за това. И че мога да й дам информация, обаче ме е страх и не мога да говоря. Уговорихме се да се срещнем в пет сутринта на оная уличка. И тя прояви глупостта да дойде.

Дръмънд кимна. Пито — платено.

— Ами фотоапаратите й?

— Също като пистолета. Хвърлих всичките й вещи през оградите на къщите в квартала. Първо извадих лентите, естествено.

Бош си го представи. Фотоапаратът, появил се изневиделица в нечий заден двор, щеше да бъде прибран или даден в заложна къща. Никой нямаше да го предаде в полицията.