Майкъл Конъли - Черната кутия

— Нещо друго, детектив? — попита Дръмънд. Очевидно се наслаждаваше на възможността да се поперчи с интелигентността си пред Хари.

— Да. Щом си го извършил ти, как успя да контролираш Козгроув и другите цели двайсет години?

— Нищо по-просто. Карл-младши щеше да бъде лишен от наследство, ако неговият старец научеше, че е замесен в такива неща. Другите просто се подчиняваха — или умираха.

Шерифът тръгна към вратата. На прага спря, обърна се към Бош и с мрачна усмивка угаси лампата.

— Лека нощ, детектив.

Излезе и затвори вратата. Бош чу плъзгането на стоманеното резе.

Беше в пълен мрак. Ала беше жив — поне засега.

И по-рано беше чакал в мрак. И в онези случаи изпитваше страх, че смъртта е съвсем наблизо. Знаеше също, че ако почака, някак си ще започне да вижда, че на всички тъмни места има скрита светлина и че ако я открие, тя ще го спаси.

Знаеше, че трябва да се опита да проумее какво и защо се е случило преди малко. Не би трябвало да е жив. Всичките сценарии свършваха с неговата смърт. С това, че шерифът го застрелва в главата по същия хладнокръвен начин, по който беше екзекутирал Реджи Банкс. Дръмънд замиташе всички следи, оправяше всички каши, а Бош бе част от тях. Нямаше логика да го пощадят, дори само временно. Трябваше да разбере причината, ако искаше да оцелее.

Само че първо трябваше да се освободи. Остави всички други въпроси и се съсредоточи върху бягството. Стъпи на краката си, оттласна се нагоре и бавно се изправи. В тази поза можеше по-добре да прецени обстановката и възможностите.

Започна със стълба — греда, дебела почти педя. Блъсна го с гръб, но той дори не потрепери, само го заболя. Стълбът нямаше да помръдне, трябваше да го приеме за даденост.

Погледна нагоре и в тъмнината едва различи силуетите на трегерите. Беше ги видял и на светло и знаеше, че няма как да се изкатери до тях, за да се освободи.

Сведе очи надолу, но краката му потъваха в мрака. Помнеше, че подът е от пръст и че по пръстта е разхвърляна слама. Подритна подножието на стълба с пета и усети, че е закрепен здраво, ала нямаше представа по какъв начин.

Имаше избор: да чака Дръмънд да се върне или да се опита да избяга. Спомни си образа на дъщеря си, който бе повикал пред очите си, и реши, че няма да се даде лесно. Щеше да се бори докрай. Разбута сламата с крак, зарита пръстта с пета и започна да дълбае дупка.

Разбираше, че това е последният му отчаян шанс, и риташе яростно, сякаш риташе всички, които някога са го възпирали. Петите го заболяха ужасно. Китките му бяха толкова силно изпънати назад, че пръстите му изтръпваха. Ала той не обръщаше внимание на това. Искаше да изрита всяко нещо, което някога му е пречило.

Усилията му се оказаха напразни. Скоро стигна до нещо, което най-вероятно беше бетонната основа на стълба. Нямаше да успее да го измъкне, нямаше да се измъкне и самият той. Накрая се отказа и се отпусна напред със сведена глава. Обзе го изнемога и усещане, граничещо с поражение.

Започваше да разбира, че единственият му шанс с да направи своя ход, когато Дръмънд се върне. Ако успееше да измисли причина шерифът да му свали белезниците, щеше да е в състояние да се съпротивлява. Можеше да се опита да му отнеме пистолета или да побегне. Така или иначе, нямаше друга надежда.

Но как можеше да принуди Дръмънд да се откаже от единственото си стратегическо предимство? Замисли се. Трябваше да е нащрек. Трябваше да е готов за всякакви възможности. Започна да си припомня разказа на Банкс в мотела в търсене на някой елемент от историята, който да използва. Трябваше да заплаши шерифа с нещо, нещо скрито, до което можеше да го отведе единствено той, Хари.

Все още бе категорично убеден, че не бива да споменава за пратения на Чу имейл. Не можеше да изложи партньора си на потенциална опасност, нито да позволи на Дръмънд да унищожи доказателството. Признанията на Банкс бяха прекалено важни, за да ги използва като разменна монета.

Не се съмняваше, че шерифът вече е проверил джиесема му, но в менюто се влизаше с парола. И телефонът се самозаключваше след три неуспешни опита за нейното въвеждане. Ако Дръмънд продължеше да се опитва, накрая щеше да предизвика изтриване на паметта. Това изпълваше Хари с увереност, че записът ще стигне до Чу, без шерифът да узнае.

Имаше нужда от нещо друго. Трик, сценарий, нещо, което да използва.

Но какво?

Зъбните колела на ума му се въртяха отчаяно. Трябваше да има нещо. Тръгна от факта, че Дръмънд е застрелял Банкс, защото е знаел, че продавачът е направил признания пред Бош. Можеше да излъже, че Банкс му е показал нещо, някакво доказателство, което е криел като коз в ръкава си. Нещо, с което е можел да обърне нещата срещу Козгроув и Дръмънд, ако е имал такава възможност.