Камила Лекберг - Русалката

– Не искам да правя от мухата слон.

– Кога започна? По-точно?

– Когато се захвана с книгата – каза Сана и получи раздразнен поглед от страна на мъжа си.

– Да, горе-долу тогава – призна той. – Преди година и половина.

– Може ли да има някаква връзка? Има ли истински хора или събития в книгата? Някой, който би могъл да се почувства заплашен от написаното? – Ерика гледаше настоятелно Кристиан, който, изглежда, се чувстваше много неловко и очевидно не желаеше да води този разговор.

– Не, книгата е художествена измислица – каза той и стисна устни. – Няма кой да се разпознае в историята. Ти чете ръкописа. Струва ли ти се автобиографичен?

– Не бих казала – каза Ерика и сви рамене. – Но от опит знам, че човек често вплита собствените си преживявания в текста, съзнателно или несъзнателно.

– Казах не – избухна Кристиан, като избута стола си назад и се изправи.

Ерика разбра, че е време да си ходи, и се опита да стане от фотьойла. Но законите на физиката бяха срещу нея и единственият резултат от усилията й бяха няколко изпръхтявания. Навъсеното изражение на Кристиан омекна малко и той й подаде ръка.

– Сигурно някой луд е чул, че пиша книга, и са му хрумнали разни глупости. Нищо повече – каза той по-спокойно.

Ерика се съмняваше, че това е цялата истина, но мнението й се дължеше по-скоро на интуиция и не можеше да го подкрепи с доказателства. Докато вървеше към колата си, се надяваше, че Кристиан няма да забележи, че писмата в чекмеджето му са само пет на брой, а не шест. На излизане бе пъхнала едно от тях в чантата си. Сама не знаеше как се осмели, но щом Кристиан не желаеше да говори, тя трябваше лично да проучи нещата. Тонът на писмата беше заплашителен и приятелят й може би беше в опасност.

– Наложи ли се да отмениш някой час?

Ерик си играеше със зърното на Сесилия. Тя изстена и се протегна в леглото. Бяха в нейния апартамент, а фризьорският салон се намираше на първия етаж, буквално на няколко крачки.

– Това би ти харесало, да започна да отпращам клиенти, за да те сместя в графика си. Какво те кара да мислиш, че си толкова важен?

– Какво може да е по-важно от това?

Той облиза гърдите й и тя го издърпа върху себе си, неспособна да чака повече.

По-късно Сесилия лежеше, облегнала глава на ръката му, а няколко груби косъма я гъделичкаха леко по бузата.

– Беше малко странно да се натъкна на Луис вчера. Заедно с теб.

– Мм – отвърна Ерик и затвори очи.

Нямаше желание да дискутира съпругата или брака си със своята любовница.

– Харесвам Луис – пръстите на Сесилия си играеха с космите по гърдите му – и ако тя знаеше...

– Но не знае – прекъсна я Ерик рязко и се изправи наполовина. – И никога няма да разбере нищо.

Сесилия го погледна и той разбра точно накъде отива разговорът. Случвало му се бе неведнъж.

– Рано или късно трябва да узнае.

Вътрешно Ерик изпусна тежка въздишка. Защо винаги трябва да се говори за бъдещето? Спусна крака на пода и започна да се облича.

– Ще тръгваш ли вече? – каза Сесилия, а нараненото й изражение само го ядоса още повече.

– Имам много работа – отвърна той лаконично и закопча ризата си.

Миризмата на секс дразнеше ноздрите му, но щеше да си вземе душ в офиса. Имаше резервни дрехи там, тъкмо за такива случаи.

– Значи, така ще бъде?

Сесилия още беше в леглото и Ерик не можа да не спре поглед върху голото й тяло. Гърдите й сочеха нагоре с големите си, тъмни зърна, които отново се бяха втвърдили от студа в стаята. Той преразгледа ситуацията набързо. Всъщност не бързаше чак толкова да се върне в офиса и не би имал нищо против да го направят още веднъж. Сега щяха да са нужни малко увещания, но напрежението, което вече се натрупваше в тялото му, свидетелстваше, че усилието ще си заслужава. Излегна се на ръба на леглото, смекчи гласа и погледа си и протегна ръка, за да я погали по бузата.

– Сесилия – каза той и продължи с думи, които се сипеха от езика му с лекотата, придобита от дългогодишния опит. Когато тя се притисна към него, усети гърдите й през ризата си и отново разкопча копчетата.

След обяда в ресторант „Шеларен“ Патрик паркира пред дългата бяла сграда, която никога нямаше да спечели каквато и да е архитектурна награда, и влезе в рецепцията на полицейското управление на Танумсхеде.

– Имаш посетител – каза Аника и го погледна над ръба на очилата си.

– Кой?

– Не знам, но е голяма красавица. Може би леко пълничка, но мисля, че ще я харесаш.

– За какво говориш? – попита Патрик объркано и се зачуди защо Аника се е захванала да сводничи на щастливо женени колеги.