Камила Лекберг - Русалката

Защото Кенет имаше талант. Осъзнаваше, че не е кой знае колко красив или чаровен, и не си правеше илюзии, че интелектуалното му ниво е над средното. Но имаше забележителната способност да прави чудеса с цифрите. Можеше да дриблира с отчети и баланси като счетоводен Дейвид Бекъм. Като се прибавеше и способността му да печели данъчните на своя страна, той внезапно и за първи път в живота си се оказа особено ценен за Ерик. Беше очевидният избор за втори кон във впряга, когато Ерик реши да се впусне във все по-доходния в последно време строителен пазар по западното крайбрежие. Вярно, Ерик му даде да разбере, че трябва да си знае мястото. Кенет притежаваше само една трета от фирмата, а не петдесетте процента, които му се полагаха с оглед на приноса му. Но това не беше от голямо значение. Кенет не се стремеше към богатство или власт. Беше доволен да се занимава с това, в което е добър, и да бъде съдружник на Ерик.

– Да, не знам какво да правя с Луис – каза Ерик и стана от стола си. – Ако не бяха децата...

Той поклати глава и си облече палтото.

Кенет кимна с разбиране. Знаеше точно къде Ерик го стяга обувката. Не ставаше въпрос за децата. Това, което го спираше да се раздели с Луис, беше, че тя ще прибере половината от парите и активите му.

– Отивам да обядвам. Ще се позабавя. Днес ще хапна първо, второ и трето.

– Окей – отговори Кенет.

Първо, второ и трето, да, разбира се.

– Вкъщи ли е? – Ерика стоеше на стълбите пред дома на семейство Тюдел.

Сана като че се поколеба няколко секунди, но после отстъпи встрани и я пусна да влезе.

– Горе е. В офиса. Просто седи пред компютъра и зяпа.

– Може ли да се кача?

Сана кимна.

– Да. Сякаш нищо от това, което казвам, не достига до него. Може би ти ще се справиш по-добре.

В тона й прозвуча горчивина и Ерика се вгледа в нея. Изглеждаше изморена. Изморена и още нещо, което Ерика не можа да определи.

– Ще видя какво мога да направя.

Заизкачва се с усилие по стълбите, подпирайки се с ръка на парапета. В момента дори такова просто натоварване й беше свръх силите.

– Здрасти.

Почука внимателно по отворената врата и Кристиан се обърна. Седеше на офис стола си, а мониторът пред него беше изключен.

– Изплаши ни снощи – каза тя и се настани на фотьойла, разположен в един от ъглите.

– Просто бях малко преуморен – каза Кристиан. Но сенките под очите му бяха дълбоки, а ръцете му леко трепереха. – А и това с Магнус ме тревожи.

– Сигурен ли си, че няма нещо друго? – каза тя по-остро, отколкото възнамеряваше. – Вчера намерих това и го взех. – Зарови в джоба на якето си и извади картичката, която беше прикрепена към букета бели лилии. – Сигурно си я изпуснал.

– Махни я оттук.

– Какво означава написаното?

Ерика погледна притеснено мъжа, когото бе започнала да счита за приятел. Той не отговори. Ерика повтори въпроса си, една идея по-меко:

– Кристиан, какво означава това? Снощи реагира много емоционално. Не се опитвай да ме убеждаваш, че става дума просто за преумора.

Той продължи да мълчи, но изведнъж гласът на Сана наруши тишината.

– Разкажи й за писмата – каза тя, застанала на вратата, и остана на прага в очакване на отговора на съпруга си.

Тишината продължи още известно време, преди Кристиан да издърпа с въздишка най-долното чекмедже на бюрото и да извади оттам малка купчина писма.

– Получавам ги от известно време.

Ерика взе писмата и ги запрелиства внимателно. Бели листове, черно мастило. И без съмнение същия почерк като на картичката, която бе взела със себе си. Дори думите й се струваха познати. Различни формулировки, но една и съща тема. Прочете на глас най-горното писмо:

– Тя върви до теб, тя те следва. Нямаш права над своя живот. Той е неин.

Ерика вдигна поглед от листа, озадачена.

– Какво означава това? Ти разбираш ли нещо?

– Не – отговорът дойде бързо и уверено. – Не, нямам представа. Не познавам никого, който би ми желал злото, поне доколкото ми е известно. И не знам коя е „тя“. Трябваше да ги изхвърля – додаде той и протегна ръка към писмата, но Ерика не понечи да му ги върне.

– Трябва да отидеш в полицията.

Кристиан поклати глава.

– Не, сигурно е просто някой, който се забавлява за моя сметка.

– Това не ми звучи като шега. И на теб, изглежда, също не ти е особено забавно.

– И аз това му казах – намеси се Сана. – Смятам, че е ужасно. Помисли за децата и за всичко останало. Ами ако е някой болен човек, който...

Тя се взираше с укор в Кристиан и Ерика разбра, че не водят този разговор за пръв път. Но той поклати упорито глава.